Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Този дядо Гани беше кротък и мъдър човек. Дотолкова, че големците го канеха на гости в домовете си, макар да нямаха навика да се сприятеляват с просяци. Сядаха с него в кафенетата и го караха да им говори сладки приказки. А после на раздяла му мушваха в ръката по няколко гроша. Всъщност той си беше истински мъж на честта. По нищо не се различаваше от високопоставените си приятели. Къщата му в Узуньол блестеше от чистота. Даже имаше и дете, по всяка вероятност осиновено. А ето на̀, дъщерята на този човек — Зехра — умря от туберкулоза. Цялото население в този край също като дядо Гани не можа да прежали Зехра. Нейната смърт се превърна в голямо събитие. Погребението й не се различаваше от погребението на някоя знатна особа. Зад ковчега крачеха и подкрепяха баща й под ръка един паша — бивш общински кмет, някакъв търговец на грозде и един полковник протестант с рунтави мустаци.

Горкият човек, дори и в този ден се усмихваше — доколкото му беше възможно и колкото можеше по-благо — на големците, оказали почит на него и на дъщеря му. Но когато се спусна вечерта и на тихата улица останахме само двамата, той се разплака с глас:

— Чедото ми… беше сърдечно дете! Никого не е накарала насила да я обича, ползваше се с любовта и уважението на всички. Наред с това знаеше как се издържаме, с какво име се ползваме. Не можа да го понесе, ох, чедото ми…

Да, малчуганът всякак щеше да повярва на онова, което му кажех. Какво друго му оставаше? Аз щях да си въобразявам, че проблемът е решен, обаче в някой прекрасен ден и той можеше да умре като дъщерята на дядо Гани. Знам ли на кой скитник беше копеле? От къде на къде, Господи, трябваше да си натреса и тази грижа на главата!

На другата сутрин момчето дойде сконфузено при мен. Изглеждаше доста объркано след караницата снощи. Обиколи един-два пъти стаята, като че ли търсеше нещо забравено през нощта. Видя, че не го поглеждам, и си излезе. После пак дойде, целуна ми ръка. Но пак избягваше да ме погледне в очите. След малко видях, че Месуле баджъ е тръгнала със сефертаса 36да го води на училище — все едно нищо не се е случило! И тогава ме хванаха всички бесове. Отворих прозореца и викнах подире им:

— Накъде?

Баджъ държеше момчето за ръка и го сваляше от една купчина пръст.

— Как къде!? — изуми се тя. — На училище!

Реагирах остро:

— Я се връщайте обратно!… Днес Исмаил няма да ходи на училище!

Казах „днес“, но Исмаил никога повече не стъпи в това училище, дори и за един ден.

Друго нещо си е Истанбул! Никой не забелязва никого. Ако се проснеш в цял ръст да мреш до някоя стена, за да не се пречкаш в краката на другите, никой няма да те попита: „Абе, какви ги вършиш?“.

Измир също е голям град, но каква ти прилика!? След като човек поброди известно време по улиците му, ще се натъкне на добре познати физиономии от града. Не бива да се забравя, че и той като славата си има добри и лошо поразяващи страни. Не представлява проблем да отделите време за един или друг свой талант. Само че хората са вятърничави като маймуни. Често пъти поетите и певците им омръзват, същата склонност проявяват и към бедняците. Не беше лесно да се състезаваш с новите конкуренти — всеки Божи ден на пазара се появяваше ново лице. С ужас забелязвах, че влиянието ми върху основните измирски клиенти постепенно отслабва, че започват да ме пренебрегват и да се залъгват с някои от тези нови физиономии. А в Истанбул уличните ъгли нямат чет и брой. Щом видиш, че в някой район започваш да досаждаш на клиентите, имаш възможността да си заличиш следите, а след известно време пак да се завърнеш там като сладостен спомен и да подновиш обичта им.

Славата носи и друг риск — завистта, която предизвикваш сред колегите, а тя можеше да те доведе до смърт, както се случва и в политиката. Срещаха се много просяци, които правеха страхотни съглашения против другите, и така, с невъобразими интриги, сами си изкопаваха гроба. Не щеш ли, и аз самият се сблъсках в Измир с такъв горчив пример. По улиците бродеше един смахнат дервиш, наричаха го Мевляна. Критянин, с жълта съдрана аба върху голото тяло, вързана през кръста с въже, с проскубана брада, кротък човечец със сини очи. Нощем заставаше под уличните фенери и четеше дълги откъси от „Месневи“ 37, говореше с Мевляна 38.

Всеки луд си има своите странности. Този нещастник подбираше седем-осемгодишни малчугани, обикаляше с тях продавачите на малеби по улицата, купуваше от всеки и го раздаваше на децата. Колегите не понасяха огромната му обич към децата и превъзнасянето му по Мевляна и му спретнаха ужасна интрига. Уж, като се мръкнело, той водел в гробищата някои от момиченцата, на които давал малеби, връзвал им устата и ги изнасилвал, после като жесток звяр ги убивал и ги заравял в прясно изкопани гробове.