Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Чии бяха тези изчезнали деца? Защо досега не се беше появил нито един човек да ги потърси? С какви инструменти Мевляна копаеше и зариваше пресните гробове? Нямаше кой да си зададе тези въпроси! Но как иначе да се обясни фактът, че един бедняк, който няма риза на гърба си и кълве като пуйка трохите от намерения на улицата хляб, храни с малеби което и да е изпречило се на пътя му момиченце?

С две думи, клюката се разпространяваше все повече. Най-накрая, когато веднъж наистина изчезна едно деветгодишно момиченце, подозренията към него съвсем се разпалиха. Най-неприятното беше, че и полицаите се хванаха на въдицата и една вечер го поведоха към участъка в Намазгях, блъскан отвсякъде, сред грамадно шествие — също като шествието на фенерите! — а там разпръснаха хората, залостиха вратата отвътре и го премазаха от бой.

След няколко дни се разбра, че изчезналото момиченце било откраднато и заведено от собствената си баба в Тире. Мевляна обаче така и не успя да се отърве от подозренията. Странното е, че най-много го тероризираха тъкмо децата. Преследваха нещастника по улицата на цели тумби, ругаеха го, замеряха го с камъни. Докато най-накрая едно момче, може да е било и едно от онези, които той черпеше с малеби, сцепи главата на Мевляна с камък. Той обаче не беше от хората, които ще обърнат внимание на такова дребно нещо. Пак стоеше изправен под фенера, от слепоочието му бавно се стичаше и попиваше в жълтата му брада струйка кръв, а той с протегната към светлината ръка продължаваше да си говори с Мевляна. Няколко дни бродеше по улиците с мръсна превръзка на челото. Постепенно лицето му се подуваше, очите му се смаляваха. Накрая го прибраха в държавната болница и няколко дни по-късно чухме, че починал.

Някой ден подобно премеждие можеше да се стовари и на моята глава. В интерес на истината, веднъж по време на езана 39към мен се приближи прилично облечен млад мъж. Помислих, че ще ми пусне пари, и чинно наведох глава. Той обаче смутено ми замърмори нещо на ухото. Усети, че не съм го разбрал, и повтори. Търсел си, значи, опиат на черно — щял да ми даде колкото гроша поискам. Кои пласират опиати? Не знам. Дали няма нещо във външния ми вид, с което да приличам на тях? На мен обаче ми се стори, че това е номер на някой от моите колеги, и честно да ви кажа, здравата се изплаших. Какво щях да правя, ако ме набедят за пласьор на опиати и ме повлекат към участъка да ме изнудват за пари?

Да, славата е истинско бедствие! В Тамашалък се прочух като богаташ. Случвало се е важни особи да идват при мен да искат пари назаем, и то с лихва. Най-накрая сигналите, че посред нощ наоколо се навъртат съмнителни сенки и че тук-там покрай къщата ми се копае, за да търсят заровени пари, съвсем ме стреснаха. Право да си кажа, усетих, че пребиваването ми в Тамашалък вече ставаше опасно. Но Истанбул!… Като оставим настрани приюта, какво друго там можеше да застраши бъдещето на бедняка?

Изредих една каруца приказки, за да обясня защо се наложи да се махна оттам. Но в интерес на истината, и това не беше същинската причина. Чисто и просто исках да се отърва от Исмаил. Това момченце със змийски очи сериозно взе да ме безпокои. Щях да го натикам в някое платено или безплатно училище с пансион и никога повече да не се сетя за него. Бях решил да пратя по дяволите и Месуле баджъ, ако се лепнеше за мен. За такива слабохарактерни хора като мен, обвързването със семейство, както и с любов от всякакъв вид, си бяха живо изтезание. Щях да залича следите си някъде, където никой нямаше да ме познава и нямаше да търси поводи да ме унизява, още повече, самичък щях да се подготвя за великото преселение. Това е истинското щастие на този свят! Много хора изпитват ужас да не са сами в деня на великото преселение. Ето тази мечта — да умрат в присъствието на близките си, които, преди да влязат в стаята, отиват да си наплискат лицето на чешмата и влизат с изкуствена усмивка, зачервени очи и подпухнали носове — ги кара цял живот да понасят какво ли не. Но от няколкото си опита да се подготвя — по време на демобилизацията и в измирските болници — знам, че във великото преселение човек няма нужда от нищо — нито от любов, нито дори от прословутата последна глътка вода. Температурата ти е скочила кой знае на колко, над теб — въздушна бездна, и ти летиш като абстрактен дух, прерязал всякакви нишки, които те свързват със страданията на измъчената ти плът. Аз бях повторил на няколко пъти подобни пътешествия, прекрасно можех да не се завърна от някое от тях и… Искам да кажа, че онова велико преселение не е толкова страшно, колкото го преувеличаваме в представите си.