Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Раздялата с Тамашалък беше тъжна картинка. Съседите се изсипаха на улицата по налъми и съдрани чехли, сякаш изпращаха някой важен сановник. Полицията се уплаши от това стълпотворение на чернокожи и ако не ги беше върнала още при булевард „Тилкилик“, те щяха да ме следват чак до кораба. Утешение за всяка една от страните беше надеждата за завръщане, макар и едва мъждукаща. Същата тази надежда прогони и обзелия ме страх, когато една сутрин се взрях в забулените в мъгла минарета на Истанбул, а по-късно тръгнах да бродя сред грохота на автомобилите по широките му булеварди. Страх и някакъв странен студ — нещо като обида, нещо като омраза. Навремето изгониха от нашия конак една девет-десетгодишна храненица. Прибра я някакво еснафско семейство от Етиемез. Ужасно се настърви срещу нас, а лошотията й не разбираше от дума. Често бягаше от новия си дом и обикаляше покрай конака ни. Криеше се зад уличните фенери и наблюдаваше прозорците. Но щом я викнехме, тя се ядосваше и побягваше. Сега и аз се намирах в подобно състояние пред Истанбул — кипях от обида, гняв, срам, страх и знам ли още какво. Отседнахме с Месуле баджъ в един евтин хотел на Салкъмсьоют и всеки ден й повтарях, че преди да е изминал и месец, ще се върнем в Тамашалък. Тя също не беше очарована от Истанбул. И бездруго, изглежда, бе успяла да опознае само моста Галата и Пожарникарската кула… Единственото й желание беше да види още веднъж онази вила в Боаза. Пилеше ми на главата да й я покажа, макар и отдалече, преди да си тръгнем обратно за Измир. Слава богу, че на Месуле баджъ не й беше хрумнала идеята за целия квартал, та не беше трудно да изпълня желанието й. Един ден тръгнах да посетя гроба на баба и като минавахме покрай Юскюдар, от кораба й посочих една случайно избрана бяла вила. „Ето, това е, което търсиш!“ — рекох. Горката, през смях и сълзи се припозна във всичко — от дърветата в градината до прозорците на пашата и на малкия бей. Така приключихме с въпроса.

Когато се взимат фатални за живота ни решения, трябва да има възможност те да се отложат за известен срок — нещо, което на първо време ми беше необходимо, за да разгледаме подобно на американски туристи Истанбул и да си похарча парите. Развързах си кесията. Не пестях разноските за трамваи и параходи. Сутрин излизахме, сядахме, ставахме, обикаляхме навред: парка Гюлхане, Еюбсултан, Капалъчаршъ и какво ли още не… Както казах, сега нямахме друга цел, освен да се забавляваме. В същото време с окото на търговец преценявах местата, които обикаляхме, правех догадки — точно като някой собственик на ресторант, отишъл да се нахрани в чуждо заведение, за да проучи не само доколко е успешно, но и какви възможности предлага районът — така разходките ни се превръщаха в малки разузнавателни пътешествия от гледна точка на нашия пазар.

Ако не ме лъже паметта, беше на петия ден от пристигането ни в Истанбул. Изкачвахме се бавно нагоре по Султанахмед, Исмаил отпред, Месуле баджъ и аз след него. След като видяхме Айя София и джамията Султанахмед, тръгнахме към Фатих и Топкапъ, щяхме да вървим докъдето стигнем. На Исмаил и Месуле баджъ най-много им хареса Музеят на облеклото в долния край на площада. Особено на баджъ — толкова се развълнува при вида на еничарите с кафтаните и големите шапки, които влачеха казана 40, че изпусна шишенцето с водата за Исмаил и то се счупи.

— Леле боже! — викна тя. — Някои души са жадни!…

И Исмаил започна да се превива от смях.

Реших да му поразкажа някои неща за еничарите и така нататък, но като видях, че момчето знае по въпроса повече от мен, трябваше да млъкна. Чувствах, че хлапакът никога не ме е дразнил толкова много, колкото този ден. Вървеше пред нас — облечен в дълга риза с цвят на мед, с колан на кръста, с пояс, бръкнал с ръце в джобовете на късите си панталони от червено кадифе на точки като важен господин, обут в лъснати ботинки с връзки — спираше се от време на време и разглеждаше кубетата и арките с такъв сериозен поглед, сякаш беше син на падишах и се възхищаваше от благотворителните дела на своя баща. „Стъпчи го този проклетник, хвани го за крилата и го смачкай между пръстите си като пеперуда, която оставя след себе си само мръсен прахоляк! И не само него, ами и безмозъчната арабка, която превърна в принц изгледаното със заделените от просията пари момченце и ми го натресе на главата.“ В същото време си спомних как я изтръгнах от ръцете на Шейх Абду в онези гробища и направо ми дожаля за нея.