Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Да, момчето със змийските очи прогони спокойствието ми. Дано го приемат в някое безплатно училище като Дарюшшафака, а ако не стане, готов съм и ризата от гърба си да продам… Само и само да се отърва от тази любов… или омраза.

За първи път в живота си бях взел някакво решение и пак за първи път стоях твърдо зад него. Исмаил нямаше да ходи на училище, чудесно, но как щеше да се впише в Тамашалък? Ако не бяхме изтръгнали малчугана от корена му, нямаше да има усложнения. Щеше да си расте заедно с полуголите чернокожи деца в махалата. Обаче краткото му училищно образование се оказа предостатъчно, за да му замае главата. По-преди на връщане от училище вървеше по петите на по-големи и по-малки приятелчета от махалата и се забавляваше с тях до насита — катереха се по оградите на къщурките и играеха на стражари и апаши, спретваха война с камъни. Като спря да ходи на училище, всичко това прекъсна. Той се превърна направо във възрастно човече. Не отиваше при децата, сядаше на земята и строеше къщички от камъни, с дървени трески чертаеше по пръстта някакви неща. После като човек, изпитал горчивината и безсмислието на предългите си занимания, ги помиташе гневно с един замах и тръгваше да обикаля бавно-бавно покрай къщата… Но колко пъти, колко стотици пъти… да ви кажа, странният кух звук от тези малка стъпки — сякаш под пръстта наистина нямаше нищо друго, освен празнота! — отекваше направо в сърцето ми. Докато търсех все пак някакъв изход, взех, че купих една коза и започнах да изпращам Исмаил и Месуле баджъ да я пасат на Кадифекалеси. Разправяха, че понякога слизали чак до село Синекли по задния склон на планината. Какво са правили, не знам. Но поне очите ми не го виждаха. Дали Исмаил ми се сърдеше? Няма съмнение… Но трябва да кажа, че и тази сръдня не беше открита и честна. Щях да си отдъхна, ако ми виреше нос или се държеше като уличник. Но всяка сутрин и всяка вечер той, също като котенце, което ближе ръката на стопанина си, с топли влажни устни ми целуваше ръка, нощем идваше при мен, лягаше по очи върху кожата до лампата и четеше ли, четеше — попаднал в ръцете му вестник или страница от книга, или някой предишен учебник, измъкнат от чантата, която още висеше във вътрешната стая като ковчеже за Корана. Когато мълчанието ни продължаваше дълго време, го усещах как се напъва да измисли какво да ми каже. Поне да не го правеше! Защото хората, които нямат задни мисли, си говорят открито, очи в очи. А ето че Исмаил и аз не го умеехме. Неговите очи — същински нощни крилати буболечки — шареха повече встрани от зениците ми, по миглите, по веждите, по брадата, срещнехме ли погледи, просто не се виждахме. Нима имаше съмнение, че Исмаил ме поглежда насила?

В този загадъчен малчуган, мелез на двама скитници, нещо отвътре вреше и кипеше. Напълно възможно бе да не понесе тази строгост и някой ден да избяга — това ми се виждаше толкова неизбежно, колкото отлитането на птица с пораснали крила. Всеки път, когато надвечер закъснееше навън, си казвах: „Случи се, и той като майка си повече няма да се върне!“ — и ме обземаше горчива радост. Но като чуех вратата да се отваря и той да прекосява малката каменна площадка, ми идеше да заплача с глас. Една вечер ме наваля проливен дъжд и през нощта вдигнах висока температура. Полуунесен, не знаех буден ли съм, спя ли. В часа, когато той трябваше да е потънал в дълбокия си детски сън, усетих на няколко пъти, че влиза в стаята ми с пантофите си в ръка, приближава се бавничко на пръсти и дълго, дълго се взира в мен. Не допусках да е от обич. Сигурно ме съжаляваше. Значи нямаше да ме изостави и да си замине. Е, щом той не можеше да направи това с мен, тогава аз бях длъжен да го направя с него. Трябваше да си събера партакешите и час по-скоро да хвана пътя за Истанбул.

При все това все още не бях взел категорично решение да се установя в Истанбул. Че кой търговец си мести дюкяна, преди да е разучил поне малко от малко пазара? Както казах, основната ми грижа беше да се отърва от малчугана. По-нататък щеше да е лесно. Нека да видим как ще се развият събитията. Да речем, че ще отида за няколко месеца като на гурбет. Нали виждахме как много чиновнически семейства, къде-къде по-зле от мен, току сключваха заем; ако и той не им стигнеше, продаваха тенджерите си, завивките си и заминаваха на лятна почивка в Истанбул. Да, първо щях хубавичко да разузная всичко. Ако бях на сметка, чудесно… Ако ли не, Измир беше на двадесет и четири часа път… и право в Тамашалък, ще си взема Месуле баджъ и…