По едно време хлапакът се спря, докато се опитваше да прочете някаква табела, щръкнала над вирнатите нагоре като полилеи железни носове на ботинките му.
— Хей, погледни насам, глупак такъв! — подвикнах му аз.
Не помня да съм обиждал някого с груба дума. Това подвикване според мен беше много тежка обида — тя беше израз на омразата, набъбваща като тесто в мен. Надявах се, че това момче, което ми приличаше на принц, ще ми възрази, или че, както се е втренчило в кубетата и арките, само ще си обърне леко главата и ще ме погледне с презрение. Ето, точно това щеше да бъде часът на Страшния съд, та Потопът да погълне цялата радост на този прекрасен ден. Той обаче дори не ме чу, съзерцаваше развълнуван и в захлас някакъв чародеен свят зад табелата. Дръпна ме за ръка и възкликна:
— Виж, тате, чудесно е! Ех, ако можеш да ми го обясниш докрай!
Четеше почти правилно известните стихове:
Хиляда пъти до Каабе 41да идеш,
не струва колкото едно сърце
с любов най-земна ти да сгрееш…
Радваше се, че е успял да схване частица от вложения в думите смисъл. Можех да разбера едно дете да се радва на купения за него подарък или на играчката си. Но да се радва, че е проумяло някакви си стихове! Изрод такъв, имаше да си патя от теб! Добре, че денят, в който ще ти намеря училище, е съвсем близо. Ако ще и душата си ще продам, но ще те махна от главата си и нищо на света няма да успее да промени решението ми.
Бяхме вървели бавно славно по Диванйолу не знам колко време, но по обедния езан стигнахме площад „Баязид“. А там, под чинарите, си дадохме дълга почивка. Подхвърляхме трохи на гълъбите, които ни заобиколиха отвред и ситнеха от крак на крак като патици. Направихме си чудесно угощение с пилафа на прочутия продавач на кускус и със студения му сироп, които разнасяше на таблата си. И отново поехме по пътя към Диреклерарасъ — отпред момчето с червения панталон, от чиито джобове не изваждаше ръце, и с вирнатото си нагоре малко носле; после аз — в моя редингот и с черешовия бастун, а най-отзад — високата като върлина баджъ в нейния черен като маслина лъскав чаршаф.
В един момент Исмаил се обърна назад и ме попита за Конака на Зейнеб ханъм.
— Това е най-висшето ни училище — отвърнах му аз. И обясних, че господата, които влизат и излизат оттам с чанти и книги в ръка, не са учители, а студенти.
До този момент хлапакът съзерцаваше кубетата и минаретата, без да се учуди, но сега подсвирна с уста и с разширени сякаш от страх зеници възкликна:
— Тате, кой знае колко много неща се изучават там!
Без малко щях да се увлека в спомени и да се изпусна, че някога и аз съм бил един от студентите, но навреме се стегнах. Щях да кажа нещо от рода на: „Изучават, изучават, но това не може да попречи на някои от тях после да станат просяци!“.
Другото място, което баджъ би могла да познава след моста Галата и Пожарникарската кула, беше Диреклерарасъ. Май беше разправяла, че някои вечери по време на Рамазана заедно с госпожите от вилата са минавали оттук в закрити коли. Но за съжаление, сега тя завари само срутени колони и се отбихме от Везнеджилер към Сюлеймание.
Щом кривнахме встрани от булеварда, улиците се стесниха и обедняха; тук-там имаше опожарени места с натрупани камънаци и тръни; сред камънаците — рухнали медресета и зидарии на чешми с мухлясали стени; подпрени една на друга паянтови дървени къщурки. Двамата с Месуле баджъ си поехме дълбоко въздух, сякаш се бяхме измъкнали от безкрайните коридори на някакъв дворец. Струваше ни се, че ако повървим още малко, ще доловим познатите звуци на Тамашалък.
Сред дрехите и обувките, които накупихме за Месуле баджъ на един търг, имаше и чифт обувки на токчета. Обаче с тези токчета дългите й като на сърна крака, свикнали с меки пантофи, се прегъваха на две и я караха, горкичката, изтънко да пищи. Най-накрая тя не издържа, запретна полите на чаршафа си и седна върху коритото на някаква отдавна пресъхнала чешма. Израсналата до нея асма обаче все още продължаваше да живее, беше сочно зелена. По скалъпения от две ръждясали железа асмалък се прехвърляше над улицата и пропълзяваше към горните прозорци на отсрещната къща. Подпрян на бастуна си, облегнат на стената, аз също се отпуснах до Масуле баджъ да си почина.
— Изглежда, търсите квартира? — запита ни един пазач, който минаваше край нас, преметнал на рамо сопа с нанизани на нея две газени тенекии. — На долния етаж в къщата отсреща има две стаи. Ако не сте много, ще се почувствате на спокойствие. Каменна площадка, кухня, градина, кладенец, всичко си има…
Читать дальше