Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Месуле баджъ обаче не можа да го понесе като мен. Тя беше примитивно същество. Като научи новината, че Исмаил се отделя от нас, започна с дивашки писъци да си скубе косата, да си удря главата и да се търкаля по земята:

— И аз ще отида!… И аз отивам!… Ще го намеря това училище и ще го срина до основи…

Не приехме на сериозно заплахите на баджъ, но за да пресечем вероятността да ни посрами, с Исмаил се наговорихме да не издаваме адреса на училището. Вярно, и мен нямаше да ме виждат често там. Така се случи, че една случайна среща улесни работата съвсем. Един господин, мой приятел, щеше да хване Исмаил за ръката, да го заведе в училище и да го запише в пансиона, като дете, което си няма нийде никого. Този приятел щеше да наминава веднъж месечно в училището да го наглежда. Така поне ми обеща. А пък аз, както казах, щях да се покрия някъде. Но където и да се намирах, тримесечните такси щяха да заминават за училището, без да се забавят дори и с ден.

Казах: един господин, мой приятел. Че кой друг, ако не брадатият Талят? Горкият брадатко Талят, сега, в новото време, беше премахнал не само брадата си, ами и мустаците… Не ми беше хрумнало да го потърся в Истанбул, но случайността ни хвърли в прегръдките ни на такова място, за каквото въобще не бих се сетил. Един ден, както се мотаех из фоайето на едно учреждение… Но по-добре ще е да захвана разказа си малко по-отрано.

Както обясних и по-преди, аз не дойдох в Истанбул с ясна представа какво точно ще правя. Да се отърва от Исмаил — това бе единственото сигурно нещо засега. После щях да се разхождам няколко месеца, щях да си харча парите като някой чиновник в отпуска, поработил в Анадола и посъбрал малко средства. Друг е въпросът, че трябваше да помисля и за по-нататък. Разполагах с доста пари. Но заедно с Месуле нямаше да преживеем дълго време с тях. Особено след като поехме на свой гръб издръжката на Исмаил.

Значи щеше да се наложи след известно време отново да започна работа. Но… Оказа се, че атмосферата на Истанбул не беше толкова благоприятна, колкото се надявах. Докато бродех по улиците, докато от моята квартира в Сюлеймание съзерцавах през прозореца с кепенците Златния рог и Окмейдан, усещах как предишният вирус в кръвта ми започва да се раздвижва, как треската от неясната в първия момент спотаена печал, примесена със страх, полека-лека обзема цялото ми тяло.

Истанбулските улици бяха достатъчно богати, за да екзалтират един истински първокласен професионалист като мен. Но засега те си оставаха само една гола идея, а в тялото ми се пробуждаше дълбоко отвращение към намерението отново да започна с просията. Истината е, че от ден на ден над мен надвисваше все по-нарастващата сериозна заплаха от болест. Както се казва, разпилях и дома си, и хората си в Тамашалък, а можех да се пречистя единствено там.

Веднъж, когато се чудех какво ще правя и как ще се измъкна оттук с тази моя слаба воля, дето вечно чака като съдрано корабно платно кога ще духне вятърът, предишният ми опит ме накара да извърша още една щуротия. Няма да го премълчавам. Получи се нещо като в измирския склад за смокини.

Сред истанбулските ми прегрешения бяха и посещенията ми от време на време на баните в чаршията. Тук хората с пъстроцветните си пищимали 42имат вид на поклонници; заедно с дрехите, те разсъбличат от телата и самочувствието си. Кажи-речи, истинско равенство има само в банята.

Един ден, докато се къпех в една от тези бани, на един мъж, легнал на нагорещения камък, леко му прилоша. Помогнах му колкото можах — полях му лицето с един тас студена вода, поразтрих го тук-там. Като се подхлъзнат и сякаш потънат в света на Нищото, а после отново дойдат на себе си, хората изпитват някаква странна привързаност към лицето, което видят най-напред. Така се получи и с него. Като ме видя да му се усмихвам насреща с таса в ръка и с почти същия като неговия пищимал, той ме взе за човек от своята порода и сладко-сладко ми заговори. Голото му хилаво тяло изглеждаше още по-мизерно от моето и това ми вдъхна кураж. Наистина, сприятелихме се на бърза ръка. Глътка по глътка изпи газираното, което му поръчах, каза, че е адвокат на един хан в Галата, и на свой ред попита аз кой съм. Аз ли? Какъв — малко войник, малко чиновник, ето такъв бях!

Вярно, имах и заделени пари… Карах я някак си. Е, по-добре щеше да е, ако си намерех някаква по-лека работа, нещо като за мен… Но с тези сакати пръсти какво бих могъл да правя? На моята помощ от един тас студена вода той отвърна с няколко ободряващи думи. На този свят нямало неразрешими проблеми. Можело да се попита тук-там за някоя подходяща чиновническа служба, или пък да се потърсят такива или онакива начини да ми се осигури работа. Във всеки случай някой ден да отида в кантората му на Галата, ще изпием по едно кафе… Настояваше. Щели сме да седнем един до друг и да измислим нещо. Със сигурност по друго време нямаше и да надам ухо на подобни бръщолевения. Но в този момент, когато мислите ми бяха повече от объркани, поканата ми се стори, като да хвърлиш въдица в морето. Кой знае, може пък да ми е излязъл късметът.