Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Че защо? На тях им е безпределно ясно, че няма къде да отида и че нямам сили да издържа и петнадесетина дни без работа. Е, защо да си пилеят парите, като ми обещаят увеличение. За да притиснат такъв като мен да работи още повече, им е достатъчно само да го заплашват с уволнение? Ако ти е пряко сили, те ще изпълнят заканата си… Шефът не е търговец. Я си помисли, какво ще изгуби, ако изгони един работлив човек? Може ли да го направи…

— Добре де, не трябва ли и да те обичат?

Талят пак се засмя:

— Истинско безочие ще е да го отричам. Обичат ме — както се обича дойна крава, както се обича породиста кокошка, която снася много яйца… От всичко се отказах, но поне да зачитат човешкото ми достойнство… Сигурно си забелязал… Онзи ден потънах вдън земя от срам пред теб.

— Не съм забелязал.

— Недей така!…

— Наистина!

За миг Талят се поколеба, но успя да го прикрие. А след тази толкова искрена изповед реши, че е неуместно, и продължи:

— Един ден, неотдавна, като пристигнах в учреждението, що да видя: масата ми издърпана на една страна и някакъв работник монтира нещо на стената зад мен. „Какво е това?“ — попитах. „Звънец“ — ми отговаря. „Защо ми е звънец?“ — учудих се аз. „Не знам, за бога! Директорът ми заповяда.“ Всичко ми се качи в главата и право при директора. „Талят ефенди — ми казва той. — Затрудняваме се да те викаме всеки път чрез разсилния. Затова накарах да поставят звънец. Звънне ли два пъти, ще знаеш, че имам нужда от теб. И пристигаш… Чудесна идея, нали?“ Директорът беше доволен от себе си, потриваше ръце. Пезевенк с пезевенк, от толкова години е директор, а няма акъл и за най-дребното нещо, току привиква разсилния да му даде съвет. А на всичкото отгоре го ругае пред посетителите… Всички го търпим… Една-единствена разлика имаше между мен и прислужника — него го вика със звънец, а мен — чрез него. Като видях, че заличи и нея, кипнах: „За бога, господине! Умолявам ви! Значи с едно позвъняване ще викате прислужника, с две — моя милост… Паднах до нивото на прислужник вече, така ли?“. Жалко, не е трябвало да го правя. Ако се бях унизил да му се моля боязливо, можеше и да се умилостиви. Но протестът ми го ядоса: „И през ум не ми е минавала подобна мисъл, по дяволите! Но не може да се противоречи на заповедите ми!… А що се отнася до работата ви…“ — рече и започна да пише нещо.

Стоях онемял. Че работата ми не е от такъв порядък, та да ме викат със звънец, не е, но какво да кажеш? Почаках известно време, рекох си наум: „Аллах да го накаже, рогоносец такъв!“ и си излязох. Нали виждаш, вече по нищо не се различавам от просяка на улицата.

Тонът му се промени. Плачеше.

Тъмно беше, стана ми тежко, мъка заседна в гърлото ми. Това, което разплака този мъж, беше същото, което разплака и моя Палечко, копеленцето, което се появи от бунището… Ако мен вече не ме разплаква, то е, защото подобни отвратителни мрънканици вече не ме трогват. И все пак от време на време усещам, че нещо ме гложди дълбоко-дълбоко отвътре, точно като дървояд. Господи, как да достигнем твоята мъдрост! Създаваш, създаваш, а после ни пускаш на воля. Разбрахме го, но защо вкара този червей в душите ни? Имаше достатъчно предпоставки да споделя с Талят скритата си и от него тайна.

— Не тъгувай! — подхванах отдалече. — И по-лошо има. Аз просех, знаеш ли? — Езикът ми не се обърна да кажа: „Аз прося“.

Той сякаш изведнъж онемя. А после попита, търсейки границите на миналото:

— Кога? Сигурно по време на демобилизацията.

Очите му още плуваха в сълзи, но вече ме гледаха по различен начин. Предпочетох да не крия лицето си, погледнах го в очите. Разбра ме.

— Олеле, братко!

Но ръцете му вече не ме докосваха, стоеше вцепенен от ужас като човек, който е искал да прегърне някого, но току-що е разбрал, че е болен от смъртоносно заразна болест.

— Край на приятелството ни вече! — му рекох аз. — Нали виждаш, че съм прокажен.

— Какво говориш! Какво говориш! — заекна той объркан и смутен.

Станахме и се отправихме към изхода. Моето признание му беше подействало като лекарство. Звукът на звънеца сега сигурно щеше да му се струва като небесна музика. На раздяла в тъмнината намери удобен повод и поради многото багаж, който носеше, не ми стисна ръката. Опита се да го замаже с топлотата на гласа си:

— Непременно ще се видим, нали!

— Може! Хайде, по живо, по здраво! — отвърнах му аз.

Да, в този момент Талят не беше добронамерен. Но кой знае защо, предчувствах, че класовото ни разслоение не ще успее да ни раздели за дълго. Така и стана. След известно време пак започнахме да се срещаме. Но се свирахме в по-затънтени места, също като двама влюбени, които не искат много-много да ги виждат заедно. За представителните случаи, като да запиша Исмаил в училището както си му е редът, аз малко или много се възползвах от неговия авторитет на държавен чиновник. А той, след домашната вечеря с кисела хлебна супа у тях, често си дояждаше у нас с вкусните ястия на Месуле калфа. Дори когато се чувстваше съвсем натясно, с хиляди извинения и неудобство вземаше от нас пари назаем.