Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Изчезвай тогава! — процеди през зъби той и тръгна към своите познати.

Спомням си, че веднъж един младеж в Измир ме беше взел за пласьор и поиска да си купи опиат от мен. Значи във вида ми имаше нещо, по което приличах не само на пласьор, но и на лъжесвидетел, и умелият адвокат със сигурност го беше забелязал в моята така често появяваща се в съда физиономия. Наистина след този ден ме хвана страх от любимата Съдебна палата, разредих посещенията си там и започнах да се навъртам из други учреждения.

Дойде февруари, а зимата продължаваше, дори се разлюти още повече. Аз напълно се отказах от улицата и станах нещо като секретар без кабинет. Излизах от едно учреждение, влизах в друго и за да се стопля, и за да си върша занаята. Печалбата ми — съвсем наред. Чувствах, че това учрежденско просене ми оформя нова специалност. Трябва да ми се признае майсторлъкът, че удадеше ли ми се възможност, успявах да се справя, и то без да привлека нечие внимание, дори в най-неблагодатната среда. Какво правех ли? Това си беше моята тайна, по-точно — тайна, която и аз самият не проумявах. Че кой голям творец може да разкаже как е създал своето произведение? Ако го попитаха, моят дядо поет дали щеше да обясни как от най-баналните думи, които употребявахме всеки Божи ден, се бяха родили искрящите му като празнични надписи по време на Рамазана стихове? Всеки талант, даден от Бога, е дълбока тайна. В същото време из коридорите на учрежденията винаги имаше вероятност да се натъкна на по-изкусен майстор от мен. Ето и пример.

Веднъж се бях качил на горния етаж в една служба. Седях върху тръбата на калорифера и тъкмо се унасях от топлината в сладка дрямка, когато внезапно раздрусване ме подхвърли нагоре. Наоколо вреше и кипеше от хора. Вратите на всички стаи зееха отворени, по стълбището — навалица и блъсканица. Отначало помислих, че става земетресение. Но не. Защото не е нормално, като бягаш по време на земетресение, да си сресваш косата и да си оправяш вратовръзката, нито пък да си закопчаваш дрехата. Най-накрая се разбра за какво става дума. Дошъл бил министърът от Анкара и се отбил в учреждението.

Хората изскачаха от канцелариите си да му зърнат лицето едновременно с онези, които тичаха да го посрещнат още на улицата, а най-вероятно и от по-далече, още пред автомобила му. От горните етажи слизаха във фоайето на партера, струпваха се пред приемния салон, бутаха се. Ако двамата огромни прислужници, застанали един до друг, не бяха пуснали в действие лактите си, за да спират хората с риск за живота си, това гъмжило щеше да връхлети като вълна върху крилата на вратата и желаещите да видят министъра щяха да се изсипят в салона на купчина един под друг, един връз друг.

Министърът бил пожелал да разговаря с един от директорите на отдели в тази институция и заповядал никой да не влиза при тях. Познавах този директор. Като казвам познавах, естествено, познавах го отдалече. С високото си стройно тяло, с прошарените коси, леко оредели над високото му чело, със спокойното си и авторитетно поведение той имаше вид на аристократ. Когато от време на време излизаше от кабинета си и се отправяше към тоалетната, последван от прислужник с хавлиена кърпа и сапунерка в ръка, изглеждаше така, като че ли отива да върши кой знае каква важна държавна работа, а познати и непознати неволно се отдръпваха встрани да му сторят път.

След десетминутно, а може би и по-дълго чакане, вратата на приемния салон се отвори. Гъмжилото си помисли, че излиза министърът, и отново се люшна. Но не би! В просветналата сред полумрачното фоайе рамка на вратата най-напред се появи нечий гръб, същински тъпан. Беше директорът, когото описах, по-точно — обърнатият към нас гръб на директора. Както се разбра, министърът го беше изпратил до вратата в знак на уважение. И той, за да му благодари, се беше навел така, сякаш се канеше да играе на прескочикобила, главата и ръцете му висяха отпред, непрекъснато се кланяше и изправяше. Отстъпваше крачка по крачка назад, спъна се в прага и залитна, добре, че прислужниците го сграбчиха през бутовете и му попречиха да падне. Наблюдавах сцената от стълбището. Смятах, че като види вторачилото се в него гъмжило, горкият човечец много ще се разстрои. Но не стана така, защото той не погледна към тълпата. Пристъпваше, озарен от собствената си светлина, все едно беше говорилият с бога Мойсей, който слиза от планината Синай. Така и не видя онези, които се бяха втренчили в него. Мина през нас бавно славно, с премрежен поглед, разширени ноздри и зяпнала уста като при молитва за почит, усмихнат на все още звучащите в ушите му приятни думи. И този път носът на обувката му се препъна в прага на неговия си кабинет, още веднъж подскочи с цялото си изправено като статуя тяло и влезе.