Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Да, в щастливите години на моето детство те си живееха свободно. Хората вярваха, че който пречи на Божията щедрост, Аллах ще го лиши от насъщния, така че на никого не му и хрумваше да се оплаква от тези гледки.

Но както общинските служби крият отходните канали зад изгърбените като риба улици, за да бъде разхубавен градът, като изтъкват на преден план парковете и паметниците, така и просяците са на път да се потулят в затънтените улички на Истанбул, по опожарените терени и в дупките на разрушените зидове.

Когато се завърнах в моя край, през първите дни изпаднах в ужас от пустотата наоколо. Но съвсем скоро с окото на професионалист прецених, че всичко си върви постарому. Само че, както всички, така и моите колеги, за да са в крак с времето, бяха сменили и униформата си, и местата си. Те си знаеха в кои часове, при какви ситуации и как трябва да се смесят с навалицата, за да не попаднат в полезрението на полицията.

От време на време хващаха по някой нещастен новак като търкулнал се от стената гущер и аз виждах как отдалече го гледат със съжаление неколцина с карамелени кутии или с връзки за обувки в ръце. Просяшките посредници действаха пак както преди, непрекъснато водеха с евтини автобуси наемници от близките анадолски райони в Истанбул. Онези, които имаха съвсем отвратителни недъзи, както казах, вече не можеха да се разхождат на воля. Другите, които по-рано се обличаха в причудливи дрехи, като че ли щяха да играят в трупата на уличен театър, сега подражаваха на господата, на възрастните пенсионери. Разликата между двата свята постепенно се стопяваше.

Едно време между изисканите хора съществуваше начин да се измоли нещо чрез писмо: например зетят връчваше на тъста си писмо относно свой най-близък приятел. Забелязвах, че този обичай се развихря и сред нашите. Просякът си спираше окото на някого в казиното или на кораба и му подаваше писмо така, както старият коцкар мушва в движение някакво послание на забулената с чаршаф жена, после се отдръпваше назад и в свенливо и възпитано мълчание изчакваше резултата. Имаше дори и такива, които подвързваха фалшиви документи, както се правеше във висшите кръгове, с които да докажат колко реална е необходимостта от помощ.

После между старото и новото се бе появила още една разлика: от ден на ден се увеличаваше броят на тези, които наред с просенето практикуваха и помощен занаят. Например прислужник глашатай. Сред тях имаше такива, които премятаха най-върлите посредници, излизаха на глава с най-оперените главатари на прислужниците. В някои махали, където познаваха уменията им, просяците глашатаи подстрекаваха портиерите, които не бяха доволни от входовете си; влизаха под кожата на подрастващите им деца с обещания да им намерят съпрузи и тям подобни. Така след има-няма седмица или две портиерите сменяха входа, а просяците глашатаи си получаваха възнаграждението.

Още една разлика между предишните и новите, изглежда, беше свързана с усвояването на модерните икономически методи. Да се зашиват парите в ръбовете на връхната дреха или да се заравят в тенджери в земята — подобни отживелици бяха изчезнали. Сега просяците влизаха и излизаха от банките без притеснение, следяха продажбите на борсата и си купуваха евтини имоти. После между богатите бедняци се разви и търговията с пари. Отпускаха заеми срещу заложени вещи като например часовник или копчета за ръкавели на клиенти, които си подбираха измежду закъсалите в края на месеца дребни чиновници, тоест изпълняваха функциите на сарафи сред махалите.

В края на краищата както във висшите кръгове, така и сред бедняците развитието на икономическите взаимоотношения доведе до появата на някакви ужасни хора. Познавах двама такива, от които косите ми настръхваха. По прозорците на бедните улички в Истанбул и Бейоглу се закачваха обяви за стаи под наем. Собствениците им бяха повечето бедни хора, възрастни вдовици и прочее. И тъй като някои от тях въобще не знаеха какъв е редът, а на други кракът им не беше стъпвал в община или в полиция, често по обявите не бяха залепени таксови марки. Единият от онези противни двама скитници, за които споменах, беше дребно старче с едно око, със скрофулозно изкривен врат. Та той, от една страна, ходеше от врата на врата да проси, а от друга, видеше ли с едното си око обявите без таксова марка, съобщаваше за тях в съответните служби и получаваше съответното възнаграждение, Вторият беше още по-отблъскващ от доносника за нетаксувани обяви. По наше време беше преминала модата на обръщението „хаджи“, но кой знае защо, му викаха така. Само че що за хаджия беше, Господи! Млад мъж, с превито надве тяло като карта за игра. По улицата ходеше на четири крака с нахлузени и на ръцете си налъми, от време на време сядаше на опашката си по тротоарите и тогава, с подвити ръце и крака, заприличваше на умряла в боклука мишка. Само че този микроб с ръце и крака имаше две сини като мъниста очи и тънки мустаци, завити с плюнка нагоре като опашката на скорпион, а те не предвещаваха нищо добро.