Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Наистина, не биваше да се боя, че стадото може да се умножи. Една част от него си остава, други подхващат разни професии, стават касоразбивачи, джебчии, фалшификатори на пари, измамници и така нататък. Последната част, родените под щастлива звезда, получават почетни служби в голямото общество.

Та докъде бях стигнал в приказките си? Когато и да стане дума за тези малчугани, и без това обърканата ми памет съвсем ми изневерява. Да, разправях, че към пролетта ще напусна учрежденията и ще изляза пак на улицата…

Пролетта е сезон, в който броят на умрелите в Истанбул нараства. През пролетта предават богу дух онези, които едва са изкарали зимата, а и голяма част от старците. Трябва да е много тежко да умреш тогава, когато всичко наоколо се пробужда и се подготвя за нов живот. Но и в това си има нещо успокояващо. Не и самото погребение. Един пролетен следобед под топлото слънце, сред обострените ухания на поляни, мащерка и кипариси, приятелите, естествено, с много по-дълбока почит изпровождат човека към гроба му.

Пролетно време настават такива дни, в които големите гробища се превръщат направо в панаири — липсват само продавачите на плодове, музикантите и люлките.

Един майски ден, когато отново покълват всички предишни вълнения и желания, включително и любовта, пускат в гроба — и то с такова жестоко скърцане, като от режещ трион, като че ли човек гризе собствените си кокали — един твой несретен приятел, а ти чувстваш, че си още жив, и знаеш, че след малко ще ядеш кебап в еюбската кебапчийница! Каква наслада за душата е това! Особено пък след като един-двама сладкогласни хафъзи започнат жално милно да четат Корана… Вкусът на бликналите тогава сълзи не може да се сравни с нищо друго! Не липсват дори и болни, излезли да подишат чист въздух сред хората, нито пък дядовци с бастуни, пременили се и взели със себе си невръстните внучета, сякаш са ги повели на Хъдрелез 43.

През пролетта гробищата са доста щедър пазар за нашите. По-рано имахме опасни конкуренти — тамошните просяци, които бяха постоянните посетители на определени гробища. Не допускаха сред тях да се промъкне непознат, забележеха ли съмнителна личност, подгонваха го с камъни, а понякога и с тояги чак извън гробището.

Тези просяци по гробищата бяха хорица, подобни на някои дребни чиновници, които смятаха, че ще получат по-висока служба и по-голяма заплата, ако се увъртат около шефовете и им се умилкват. Още незаровили гроба до половината, още незаглъхнали прощалните слова, те наобикаляха близките на покойника, започваха да ги врънкат, та горките хорица едва успяваха да избягат от гробищата. Често се виждаше как тези нещастници, устояли със стиснати зъби на приятелската си твърдост да не се отделят от гроба, падаха в дупките, прескачаха камъните като подгонени от рояк пчели — само и само да си спасят душата. В този свят момент, когато изпитваха нужда да притиснат до гърдите си хората по целия свят като родни братя, когато вярваха най-искрено, че светът е прежалил всичките си иманета, се намираха и такива, които не можеха да се овладеят и хвърляха по един бой на просяка.

Новата община не бива да забравя сред поставените на място просяци и онези, които са по гробищата. Така например общината просто да ги задължава да се съберат всички наедно и да клекнат на някое място или до някой зид, ако има такъв, възможно по-далече от новия гроб; като му дойде времето, един чиновник с чанта ще се приближава до тях и все едно че раздава тримесечното им възнаграждение от осигуровките при пенсиониране, ред по ред ще пуска в ръцете им по три, по пет гроша.

И тук с моите дрехи, с моята физиономия и самотното ми и тъжно присъствие, упорито отказващо да приема каквото и да е от когото и да е, аз съм една истинска загадка. Далечен и беден роднина на покойника? Стар колега, към когото е проявил добрина, или съученик? Изглеждам така, като че искам да избягам от всички и да се скрия някъде. Но накъдето и да погледнете, неминуемо ме виждате… Искам да ме виждат, просто се преструвам, че не искам, не искам нищо, а искам… Дали в това не е тайната на част от онези, които са се вкопчили във висшето общество, и на онези, които са се издигнали на високите си постове?

Както си стоях така, щях да забележа как до рамото ми се появява тихо, с недоловими стъпки по меката пръст, един силует; той щеше да протегне трепереща длан и да пусне в шепата ми една големичка пара с онова свенливо почитание, с което оставя запалената си свещ в тюрбето.