Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Господи! Каква неизчерпаема съкровищница е понякога един покойник!

Да, в момента, в който върви след покойника, човек е абсолютно пречистен от всякакви земни страсти. Често обаче виждах, че ако пътят на шествието продължи по-дълго, в по-голяма част от чистите неща от тук от там започват да пролазват червеи. Особено при погребението на малкия човек, който не е оставил много време за размисъл на онези, чийто ред е по-назад от неговия…

Тази мисъл ме споходи на едно подобно погребение и още не ме е напуснала… В джамията беше като при Второто пришествие. На един от молитвените камъни — ковчег, обгърнат в скъпи персийски покривала, на другия лежеше един малък човек. Автомобилите и автобусите, които задръстваха цялата улица, изведнъж се задвижиха и понеже с необяснима бързина грабнаха и отнесоха онзи с покривалата, аз от немай-къде останах сам-самичък с другия. Сам-самичък, казвам, защото, като се изпари голямата навалица, останалите покрай втория ковчег девет-десет души изглеждахме направо като самотници. Гробищата не бяха много далече. Но вървяхме пеш и затова на няколко места, противно на правилата, се налагаше да оставяме ковчега върху някой срутен зид или на друго по-височко място, за да си поемем дъх.

Това беше погребение на дребен търговец. Доколкото чух от околните, бил бакалин в една малка махала. Млад мъж, с каскет, в ловджийски дрехи и ботуши, държеше под ръка старец с увита покрай врата му кърпа за глава. „Не е лесно да загубиш син на четиридесет години!“ — обади се някой и по това разбрах, че днес най-почитан е този старец. По лицето му се четеше не толкова дълбока печал, колкото онова недоумение, с което хората се взират в зейналата отпреде им пропаст. Когато спирахме, той сядаше с нас да си почине, после мъжът, който го придържаше, го прегръщаше през кръста, както правят влюбените в парка, когато изгрява луната, и отпуснат в неговите ръце, старецът се повличаше крачка по крачка, без да гледа къде стъпва. Забелязах, че ето този оставил се изцяло на чуждата воля човечец внезапно залитна, мъжът с ловджийските дрехи помисли, че ще падне, и понечи да го хване по-здраво, обаче той направо се задърпа и се изтръгна от неговите ръце. Другият се опита да върне отново предишното положение. Старецът обаче бе обзет от странна енергия. Капризничеше, също като кон, който не дава да му бъркат в раната, с кратки и резки жестове вече не му даваше да го докосва. Постъпката му остана незабелязана за другите, но на мен ми се стори заредена с дълбок смисъл.

Нямаше съмнение, че това беше бунт и израз на омраза. За този старец не знаех нищо повече, освен че е баща на починалия четиридесетгодишен мъж. Какво го беше прихванало изведнъж срещу младежа, който едва ли не го носеше в прегръдките си? Тъй като не се забелязваше наяве да има някаква друга причина, трябваше да се потърси обяснение в някоя мисъл, споходила стареца, след като полека-лека се е отърсил от объркването си. Да, към такава враждебна постъпка можеше да го подтикне само някаква мисъл, събудена отначало като искрица в обърканата му глава, а после пламнала като пожар.

Тъй като нямаше възможност да разбера нещичко от когото и да е, аз си съчиних мислено една ето такава история: този човек живееше при сина си заедно със снахата и внуците. В този род семейства се съхраняваше почитта към бащата. Синът бакалин, въпреки че е бил на четиридесет години, се е държал към баща си като послушно дете, заставял е жена си и децата си да постъпват по същия начин. Другият мъж, в ловджийските дрехи, с дебелия врат и кръглото лице, колкото здрав и млад, толкова и загрубял от скотщина и пиянство, по някаква съмнителна случайност беше брат на снахата.

През целия си живот бакалинът не е искал да види този свой шурей — оня потъвал и изплувал като в блато, работел нещо, но незнайно какво, ту влизал в затвора, ту ядял парите на пропаднали жени. Сега обаче, надушил мириса на смърт, пристига на бърза ръка от Чаталджа или от Гемлик, възползва се от объркването в дома и взема юздите в свои ръце. Днес, на погребението, носи бащата едва ли не в прегръдките си, но утре ще говори със сестра си той самият да стане опекун на децата и да изхвърли на улицата стареца, за когото вече няма повече място у дома. Кой знае за колко дни ще успее да изгълта — и ще я изгълта! — появилата се кой знае коя година бакалия заедно с чувалите, пълни със сапун и ориз и с окачените на тавана метли.

Казах вече, че като гледах двамата мъже пред мен, сам си съчиних тази история. Но много добре знам, че мислите ми, породени след това малко погребение, не са чак толкова далече от истината. Не са рядко миговете, в които пламтим с огъня на любимия човек и ставаме истински ангели. Обаче нашата порода не проявява излишно търпение да поддържа постоянство в това свое ангелско превъплъщение. Ако запалим с един наръч огъня в сърцата си и той изтлее, след това нощем в съзнанието ни постепенно започват да се промъкват, като бродещи из гробищата хиени, купища долнопробни мисли. Тръскаме глава, те като че ли се разбягват, после пак пристигат и започват да ни гризат отвсякъде. Такива неща са проглушавали ушите ми, че направо са ме ужасявали, особено, както казах по-преди, сред обкръжението на малкия човек покойник, поставен натясно само заради това, че не е предоставил поне малко време на тези, които оставя след себе си.