Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— За бога, братко, и това ли трябваше да видим!

С острата си брада четкаше червената гола глава на своя приятел, а от очите му се лееха едри сълзи. Най-сетне застанаха лице в лице. Но кестенът, за който не остана време да бъде сдъвкан, заседна в гърлото на големеца, той се закашля до посиняване и за да не го изстреля изведнъж навън, стискаше устни и издуваше бузи. Брадатият забрави своята печал и се разтревожи за него:

— Виж какво! — викна му той със строг и непоколебим глас. — Ти още ни трябваш… Нямаш право да се разстройваш чак толкова!… Не си дете!

Опасността беше преминала… Шишкото махна кърпичката от устата си, пое си дълбоко въздух и заплака:

— Отне ми правото… Каква жестокост!… Аз имах правото да умра…

В това време множеството започна да се стича от вси страни към гроба.

Трима души държаха реч при главата на покойника. Според тях беше съвсем ясно, че днес погребваме наистина велик човек, един вид техния пророк на новото време. Но този ден, докато вървях подир покойника и се мотаех из гробищата насам-натам, без да подслушвам някого с определена цел, а само по откъслечните подшушнати фрази, долетели до ушите ми от тук от там, ми беше изнесен откъде ли не и от кого ли не цял доклад за злините не само на този човек, ами и на целия му род до девето коляно. Господи! Кражби, наглост, мошеничество, клеветничество, липса на морал и така нататък, и така нататък!…

Когато се озове сред толкова многолюдна компания, човек придобива странни представи. Струва му се, че цялото това гъмжило се е събрало с цел всеки да огледа сам себе си, като се започне от гънката на вратовръзката, дето все не може да се изпъне, та се стигне до излъсканите шевове на панталона, да потърси всичките си явни и скрити срамотии, да се зачуди накъде да пристъпи и къде да си скрие ръцете. В този момент всеки един от хората, които участват в това гъмжило, е толкова загрижен да мисли кой от недостатъците си да потули, през кой крачол ще изскочи дупката на чорапа, през кой ръкав на сакото ще се покаже навитият навътре ръкав на мръсната му риза, че въобще не му минава и през ум да погледне към другите; и въобще не му е ясно, че голяма част от тези хора се смеят и подхвърлят шеги на висок глас само и само да потиснат кой знае какъв свой страх и срам.

Да, в такова голямо общество кой е в състояние да забележи когото и да е! Тъй като някак си аз бях успял да разгадая тази му закономерност, обикалях из Истанбул от край до край наистина като из свое собствено имение. Където и да застанех, щом хвърлех поглед наоколо, навсякъде пред мен и във всички посоки имаше пътища. Ако Конституцията не беше променила естествения ход на живота ми, аз щях да познавам само един от тях: цял живот, всеки Божи ден, щях да отивам и да се връщам от една и съща канцелария по калдъръма, всеки един от чиито камъни щеше да ми бъде до болка познат. Но щом като веднъж кривнах встрани от този път, всичко се промени. В това тромаво и сакато тяло на костенурка, което се противеше на всяко движение, като че ли то го изтезаваше, нахлу сякаш духът на волна прелетна птица. Всеки ден си вземах шапката и без да питам някого, нито пък себе си, бродех по някои от тези пътища, без изобщо да бързам, обикалях колкото си исках и където поисках из всякакви природни кътчета, където човек може да си почине.

Наистина, каква природа има този Истанбул!

По време на изгнанието си бях видял Черно море, по време на войниклъка, в зависимост от това, къде ме завличаше вълната — част от Долна Анадола и Сирия. Спомените, които са ми останали от тях, са мъгляви и объркани като възпоминание за присънил се само веднъж сън. Но в замяна на това ароматите и звуците са заседнали у мен толкова дълбоко, че никога няма да изчезнат оттам. Когато на морския бряг на Босфора, или дори в Златния рог, неколцина рибари се карат и пеят песни, докато бързо и сръчно ремонтират някоя изтеглена на брега лодка, аз притварям очи и с довеяния от вятъра мирис на катран бродя по Черно море. Пренасям се сред арабските гласове и аромати в Тахтакале; в някои махали по-нагоре, към Вефа, се преобразявам в скитащ дервиш, тръгнал да обикаля света с дългата си тояга в ръка.

За странстващия просяк, който не е свързан с една и съща махала или с един и същи уличен ъгъл, учрежденията не са единствените места за определен ден, за конкретен сезон. За скитника, който добре си познава занаята, неизчерпаема рудна жилка са градините и портите на болниците в дните за посещения, чакалните за пътници на гарите и пристанищата, всъщност всички места, където хората, довени от различни ветрове, кипят, стенат и преливат като море. В неизбежността на милостинята може да повярва някой опериран пациент, посрещан на пътник или пък изпращач, някой, който е вкарал детето си на изпит; може да повярва дори някой, който няма откъде да очаква нищо. Но все пак в такива моменти, според човека, се получава царска милостиня. Ако някой възрастен баща, понесъл с две ръце като същински свитък със светини новороденото си дете от болницата към колата, види насреща си миловиден скитник да споделя радостта му, дали би могъл да го наругае и да го подмине? От друга гледна точка, радостта придава на човека по-голяма смелост и от мъката. Твърдя го от собствен опит: много пъти парите, които съм вземал по годежи, сватби и увеселителни заведения са превишавали неколкократно спечелените от мен по болниците и гробищата. Трябва да ви разкажа един много важен за мен случай, едва ли не уникално събитие.