Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Бях споменал, че в тази ниша държа дреболийки, които обичах да са ми подръка. Срам ме е да го кажа, но част от тях бяха книгите. Книги, които от време на време съм купувал на безценица от различни разпродажби или от наследници на покойници. Сред тях най си обичах една дебела книга — поема със сентенции.

Оправях възглавницата зад гърба си, поизтеглях се още малко нагоре и я разтварях на коленете си. Колко странна е тази поема за света и задгробния живот.

Каква книга само! Корените й бяха заровени в калта на земята, главата й — вдигната към небето, като слънчогледите. Не бих твърдял, че съм проумял сложната й мисъл, нито пък персийския й език. Не, никога. Аз не съм човек, който се срамува от просенето. Но не и за да искам нещо толкова възвишено! Да, няма да твърдя, че съм на „ти“ и с персийския, и с идеите на тази книга. Но в нея се разказва за малките хора с такъв похват и се показва такава висота в отричането на материалните блага, че не мога да си представя кой друг ще го разбере по-добре от мен.

Месуле баджъ сега вече не е съсухрената и окаяна повлекана на Тамашалък с изтънели от глад като на паяк крака. Облечена в червените си рокли, с везаните си чехли, с висящите на плетения й вълнен колан ключове, тя направо прилича на издокарана калфа в конак. Шета из къщата, пее си някакви песни, неясно какви, бъбри през прозорците със съседите, макар че не ми е много по сърце, и води нескончаеми пазарлъци с продавачите, които минават покрай вратата ни. С учудване забелязвам, че умее да накара всекиго да я уважава, както беше и в Тамашалък. Според мен е Божие провидение фактът, че такова падение, такъв бой и скубане на коси за залък хляб или за изпуснато на земята парченце сапун не са накърнили ни най-малко финеса и учтивостта й на дворцова калфа.

Започнах да забелязвам у Месуле баджъ и нещо ново — гласа й. По-рано имаше рязък и донякъде гъгнив глас. Постепенно той се бе избистрил и придобил някаква сладка игривост. Особено когато се радваше по детски на най-невероятни неща и през зъбите й, по-бели и от клавишите под лъскавия капак на пианото, зазвъняваше чуруликащ смях, тя развеселяваше и мен.

Но така или иначе, Месуле баджъ беше такава през деня. Заедно с настъпването на вечерта започваше да притъмнява и тя — лицето и се издължаваше, разстоянието между носа и устата й ставаше ужасно разтеглено, дори върху източения й на вид ръст лягаше кошмарно мълчание.

Вечер отношенията ни с Месуле баджъ прекъсваха. Вършеше си услугите към мен мълчаливо, не ме поглеждаше, не ми говореше. Ако я попитах нещо, ми отговаряше със стиснати устни и от приказката й не се разбираше абсолютно нищо.

Всъщност баджъ ми се сърдеше. В нейните очи аз бях един жесток човек, който не щеше да приюти в къщата си едно малко като птиченце дете, ами го изхвърляше на улицата. Знаех си, че за нищо на света няма да промени мнението си, и затова никога не й го натяквах. При това бе опасно да се човърка тази тема. Още помнех ужаса на онези дни, когато отделихме Исмаил от нея. Като го качихме с багажа му в колата на Талят, Месуле баджъ изскочи от къщи съвсем гола и тръгна да ляга пред колелата. По цели нощи закриваше лицето и очите си с неговите ризи и виеше до сутринта.

Сега не й се чуваше много-много гласът. Денем се укротяваше в кухнята, в градината, при входната врата. Но настанеше ли вечер, мъката я затискаше и у дома настъпваше тежко мълчание, от което, в интерес на истината, не се оплаквах.

Мястото на Месуле баджъ в зимните вечери беше край печката, до вратата. Дори когато нямаше голям студ, тази печка непременно трябваше да гори и капакът й да стои отворен. За да не угасне огънят, тя си имаше сухи трески от ситно нацепени сандъци за портокали. Сядаше със свити колене пред печката върху парче килим, обгръщаше краката си с ръце и дремеше така с часове.

Месуле баджъ си имаше и една нова любов — хилава и издължена котка арабска порода, която отдалече приличаше на нея. Веднъж един боклукчия — главата му беше изгоряла по време на някакво произшествие, а лицето му — с нагърчени една върху друга гънки кожа в някакъв кошмарен вид — хвърлил в боклукчийската си кола котенцата, които се родили в пресушеното корито на чешмата срещу нас. Месуле баджъ, като видяла от прозореца тази трагедия, изхвърчала боса на улицата и се разкрещяла, но той не искал да я чуе и ги закарал в морето. Баджъ, открила сходство между срамната сцена, която беше направила някога след колата на Исмаил, и тичането си подир боклукчийската кола, прибра този ден котката у дома и я направи, както се казва, своя посестрима в мъката.