Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Бях си създал навика всяка година, дойдеше ли лятото, да се подготвям за най-голямото от моите странствания. Сбогувах се с Месуле баджъ, все едно че тръгвах на хаджилък, и заминавах за десет-двадесет дни в Бурса или Ялова. Отивах на балнеолечение с топла минерална вода поради някои мои страдания, останали от тежкото ми боледуване. На връщане обаче виждах, че печалбите ми са много по-големи от изхарчените пари. Този път се връщах от Ялова. Беше през нощта, духаше остър и студен вятър, затова на палубата нямаше жива душа. Единствено на потъналия в мрак нос на парахода — там, където върху гемиите от моето детство лежеше по корем, с наведена към морето глава русалка — стояха една девойка и един младеж. А и аз — малко по-назад, седнал върху купчина корабни въжета под мачтата…

Мъжът беше наметнал сакото си върху роклята на момичето, толкова тънка, че когато духнеше вятърът и я развееше, през нея се виждаха нощните светлини. Носът на кораба непрекъснато се издигаше и спускаше, от време на време в него се разбиваше някоя вълна, за миг двамата изчезваха в облак от водни пръски и пак се появяваха, но и през ум не им минаваше да се махнат оттам. Косите на момичето се развяваха, то се беше прилепило към перилата отпред, младежът я държеше през кръста и за ръцете. Животът им се намираше в такъв решителен момент, че дори когато попадаха под напора на водата, те не викаха, не се разсмиваха. Тези деца или се бяха сгодили същия този ден, или им се беше случило нещо необикновено… Не мога да си представя която и да е любов да издържи и две нощи подред на такава сериозност. Постепенно усилващият се вятър и студът, от една страна, а от друга, страхът тези деца да не се притеснят от присъствието на един непознат човек, ме накараха да стана и да си тръгна. Мъчех се да се надигна от купчината въжета. Но параходът се кандилкаше насам-натам и това не беше така лесно. Първо си изпуснах бастуна, сетне, докато се опитвах да го взема, вятърът грабна и издуха каскета ми право в краката им. Добре, че младежът беше като живак. Хвана каскета и ми го донесе. Не щеш ли, подир него се приближи и момичето. И косите й, и роклята й вече не се развяваха, бяха мокри, прилепнали плътно към главата и тялото й. Някакъв фенер я осветяваше отзад и едва можехме да се видим. Лицата ни помръкваха едновременно. В този миг по напрегнатото лице на това момиче, изгарящо от някакъв странен огън, долових голяма нежност към мен. В ръцете си държеше изяден до половината шоколад. С невинността на малко детенце тя се усмихна и ми го подаде, но в миг се усети каква детинщина върши и си дръпна ръката назад. Разсмяхме се, в това число и аз. Тогава младежът бръкна в наметнатото върху плещите на момичето сако и ми подаде някаква хартия. Наведох се да я взема. Този път, след кратко колебание, момичето ми отправи поглед и с усмивка, която красноречиво показваше желанието й да направи нещо мило за мен, бръкна в същия джоб. Втора банкнота от една лира — този път от нея. Тя беше бръкнала в джоба на любимия си за първи път. Какво ли щеше да породи по-нататък този неин жест? Сега обаче мигът беше толкова мил, толкова силно ги караше да почувстват близостта си, че за да не целуне любимата си пред мен, младежът стисна ръката си, за да овладее треперенето й, и бръкна още веднъж в същия джоб за трета лира. Тези три лири за тях бяха много пари. Разбрах го по вида им, когато ги зърнах отблизо.

Някога бях срещнал една бедна старица, която от радост раздаваше на децата десетачета. Една лятна вечер един-двама търгаши, които приличаха на моите предишни директори от „Нур-и Ирфан“, бяха устроили в обществена градина празник по случай сюнет. Жената, за която говоря, беше баба на едно от бедните деца, на които беше направен сюнет. Собствениците на помпозния празник продаваха билети от по две лири на хората, които се стичаха като от улук към окичения със знамена вход, към постланите килими и украсените с цветя маси. Така и не искаха да чуят жената, която от дълго време им викаше:

— Аз съм бабата на Мустафа. Като обрязваха чедото ми, то уплаши ли се, припадна ли? Поне веднъж ми го покажете на леглото, отдалече, и пак ще се махна!

От време на време тя се опитваше да се промъкне сред тълпата, но я хващаха за ръката и я изхвърляха навън. Но най-сетне успяха да изнамерят място за бабата в края на една срутена тераса по улицата край градината. През една голяма дупка от чеп в дъската на оградата женицата можеше прекрасно да вижда своя Мустафа, легнал на едно лъскаво легло заедно с две свои другарчета от махалата. Детето беше добре. Със синьото таке на главата, то надуваше и писукаше с дадения в ръцете му свиркащ балон, а бабата ту се смееше, ту плачеше, викаше с подобаващ за още по-голям празник глас децата край себе си и им раздаваше милостиня — по десетаче, по десетаче. Не е шега работа: бабата изживяваше своето щастие през дупката от един чеп!