Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Когато удължените им, сурови и подобни едно на друго лица се залепяха да гледат през прозореца към улицата, щом видеха да се задава боклукчията с обгорялата глава, Месуле се подаваше и редеше подире му молитви и клетви:

— И още по-грозен да те направи Аллах, дано да си останеш с маймунското лице!

В интерес на истината, котката въобще не изглеждаше загрижена за рожбите си. Беше същество с остра физиономия на престъпник, като невестулка. Обработваше състраданието на Месуле баджъ като подземно богатство и след като изядеше половината кухня, надвечер изпъваше още повече гърба си на дължина, свиваше уши и излизаше на разбойнически похождения из махалата; понякога се връщаше с рани от бой по краката и главата. Нощем обаче лежеше тихо и кротко край печката, в краката на Месуле баджъ. При това точно пред отворената врата на печката. Отражението на никога незагасващите пламъци лекичко разлюляваше удължените им лица, караше брадичките им да помръдват и се получаваше такава стройна хармония, която пораждаше у мен представата, че те двете си разказват една на друга нещо без начало и без край.

От време на време котката потрепваше, разтръскваше се, измъркваше нежно, променяше си позата. Месуле баджъ свързваше това пак със спомена за рожбичките й и въздишаше тежко-тежко, галеше я по главата, почесваше я и нареждаше:

— Не се тревожи, велик е Аллах! Аллах ще накаже оня с маймунското лице да се влачи като келява мечка!

Като че ли келявата мечка няма друга работа, освен да се влачи!…

Знам, част от тези думи на Месуле баджъ се отнасяха за мен. Но как можех да обясня на тази несретница, че не аз съм този, който го е изгонил от дома; напротив, той е, който ни остави и си отиде. Месуле баджъ няма да разбере с кого съм аз в тези нощи. Няма да разбере какво виждам, като се взирам по цели часове в текста на окачената отсреща табела:

Господи, как само го беше хвърлил в обятията ми този стих, в мига на най-голямото откровение помежду ни!

Как се радваше Исмаил, когато започна да долавя неговия смисъл, как забравяше безпомощната ни сръдня, когато очакваше още нещо от мен. Колко различен беше в такива моменти — с присвитите си очи на червени точици, сякаш гледаше към някаква ослепителна светлина, с тези нервно потрепващи ноздри на финия си нос.

Сега вече дойде ред да забравя срама си и да го кажа. От известно време понякога и аз чета книги. Ако се напрегна още малко, мога да кажа, че дори повече от средното ниво. Не знам дали да ви разкажа откъде се взе пък това. Началото бе положено в дните, когато започнах все по-добре и по-добре да кроя планове как да избягам някъде далече от Тамашалък.

В Измир имаше един окаян дядо Гани. Беше единственият човек, който говореше с мен. И по-преди ви казах, обичаха го и много го търсеха заради неговото сладкодумие. И една от причините беше, че много увлекателно разказваше приказки. Истински или измислени, какви ли не ги знаеше този човек. За всеки — според характера: легенди за духове и самодиви, за чудесата на светии, за любителите на клюките — злободневки срещу големците на града, пълни с тръни и камъни; за любителите на науката и изкуството — разкази, подобни на разказите за Страната на розите, примесени с четиристишия на персийски език. Един от тези разкази бях чул и аз. Един ирански шах, любител на науката и изкуството, излязъл на обиколка и ако не ме лъже паметта, се отбил в един град ли, паланка ли, наречена Рей. Дори босоногите деца по улицата със затворени очи и разширени ноздри декламирали Хафъз, декламирали Саади. Само че един дрипльо сред децата, с голяма глава и дълга брада — според дядо Гани приличал малко на мен, — чертичка да видел, смятал, че е стълб. Колкото щедри са благодеянията на великите ханове, толкова страшен е и гневът им. Шахът накарал хората си да го хванат, да свалят калпака от главата му и заповядал точно по средата на челото му да дамгосат с барут във вид на конска подкова: „Хар-и Рази“, тоест „Магарето на града“, или на паланката. Минали оттогава пет ли, шест ли години, нито много дълго, нито много късо време и шахът — любител на науката и изкуствата, пак минал през града ли, паланката ли Рей. Брадатият с моравата дамга на челото пак бил сред децата. Но, о, чудо! Сега той бил погълнал всички науки, от мюсюлманското право до алхимията, писател станал, поет. Декламирал стихове, тълкувал Корана, ударил на един дъх в земята като тесте от карти за игра всичките учени, които шахът разхождал със себе си за разкош. Каква била причината за това чудотворство? След като го дамгосали, в сърцето на този брадат човек пламнал странен огън: отначало целувал ръце и крака на този-онзи и се научил на четмо и писмо; сетне години наред работил денем и нощем. И то как само работил! Наистина, станал вече не „магарето на Рей“, а най-великият човек в Рей и може би в цял Иран. Ами сега, какво да прави шахът — любител на науката и изкуството? Нямало как да се изтрие издълбаната с игла и барут дамга. Нима трябвало да накара още веднъж да хванат горкия човек и като на овца да му смъкнат кожата от главата? Как тогава да поправи тази несправедливост? И шахът заповядал: