Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

След време започнах да му помагам с по малко пари. Казвам „помагам“, но естествено — давах му ги назаем. Само че на Талят не му беше лесно да свикне с това. Помня, че когато продаваше хаванчето на битпазара, аз му отправих подобно предложение, но той категорично отказа. Може би имаше право — как така изведнъж! Но след като започна да удостоява с чест трапезата ми, изглежда, щеше да дойде ред и на това.

Една вечер, докато разговаряхме, ми обясняваше как не може да се види краят на болестта, която мъчи жена му. Същия следобед станало дума за едно ново лекарство и един негов познат се изчервил и му отговорил неопределено: „Ами утре ще измислим нещо“.

— В онова чекмедже имам малко пари — му казах. — Вземи си от тях колкото ти трябват за лекарството. В началото на месеца ще ми ги върнеш.

— Не искам пари! Казах ти го, колкото да се оплача от странното поведение на някои познати.

— Така си и мисля — направих се, че не разбирам. — Но след като ей там си стоят едни непохарчени пари… Няма да ми трябват преди началото на месеца.

В този наш свят много пъти съм попадал на различни случаи как се убеждават жени. Появила се е сред нас млада девойка и някой си спира окото на нея. Както се прави във висшето общество, отначало се впуска на лов, най-напред с пари, с дребни подаръци като кърпа, обеци, даже и да не успее да я улови, поне малко или много я умилостивява. В края на краищата някоя нощ я вика на улицата да си поговорят, в някое забутано кътче. Не за лошо, просто ей така, като приятели. От една страна, говори, а от друга, започва да я докосва по ръцете, по краката. Защото, ако остане само с думи за любов, има опасност тя внезапно да се ядоса, да стане и да си тръгне. Но ако в същото време усети, че една мъжка ръка обладава тялото й… Нощта е времето на женската слабост.

Изплаших се дали, ако продължавам да го увещавам така, Талят нямаше да упорства и в някой момент заради неволно изпусната от устата ми дума да се депресира и съвсем да откаже. Извадих парите от чекмеджето и ги оставих пред него. Сега вече можехме да си приказваме по-спокойно. Горкият Талят, продължаваше да повтаря, също като бедната, постепенно разнежваща се от потайностите на нощта, жена:

— Не, не, драги… Може ли такова нещо?

И понеже кръвта не се беше качила колкото трябва по цялото му лице, обагри в червено по доста странен начин върха на носа му заедно с ноздрите. Тази картина още е пред очите ми; пръстите му потропваха ситно и трескаво върху масата и малко по малко се приближаваха до парите. Следваше втора серия от потропвания върху тях…

С нервни изблици на смях машинално вземаше парите, оставяше ги пак, сякаш ръката му трябваше да свикне с някакъв парещ предмет, пак ги вземаше. Изумих се колко много си приличат хората в определени моменти — без да искам, се видях как при джамията Ешрефпаша подхвърлям в длан парата, получена от първата ми клиентка, която отдалече толкова приличаше на моята баба. Като че ли исках да си изкарам върху този несретник натрупания и аз не знам срещу кого яд, та настоях направо с настървение:

— Сложи си ги в джоба, Талят бей, толкова добрини си ми вършил… Срамота е, срамота… Ще ми ги върнеш в началото на месеца, хайде!

Наистина, Талят пристигаше на бегом още в началото на месеца и ми връщаше парите. Половината от тях вземаше отново след петнадесети, другата половина — към края на месеца… При условие в началото на следващия месец да донесе всичко накуп.

Тогава си отворихме с Талят един тефтер. Както правеше в своето учреждение, той най-старателно чертаеше разни линии, пишеше цифри и бележки. Тъй като аз не разбирах нищо от това, по-точно исках да покажа, че не ме интересува, слагах очилата и потвърждавах съответните сметки:

— Да, верни са!

Доколкото можех малко от малко да разбера, всичко това постепенно започваше да излиза от кръга на едномесечен или няколкомесечен заем, то просто придобиваше вида на дългосрочното държавно кредитиране. И все пак се усмихвах под мустак — че какво представляваха тези пари в сравнение с честта, която един толкова издигнат държавен чиновник като него оказваше на моя беден дом.

На първо време между Месуле и Талят започна едно такова съревнование по вежливост, което страшно ме забавляваше. Каквото беше видяла във вилата на Сюрури паша — обноски, ласкателство и т.н., сега го прилагаше върху Талят, и понеже не умееше да изрича думите от запазените в главата й изрази по протокол, тя подражаваше на интонацията им и направо чуруликаше като птичка. С присъщата на някой известен писател учтивост, Талят също не оставаше по-назад и понякога пред очите ми се разиграваше истински театър. При това вежливостта и на двамата съвсем не беше безкористна. Талят доста бързичко се ориентира, че да държиш Месуле баджъ в ръцете си, означава да черпиш вода направо от извора на този дом. А колкото до Месуле баджъ, първоначално нейната политика беше по-дълбока и по-тънка. Беше си наумила да придърпва от време на време Талят в кухнята или във вътрешната стая, да се хвърля в краката му, а пък той да ме разубеждава да не изпращам Исмаил в пансиона. Но след време, като видя, че Талят, тъкмо обратното, оглави тази работа, или по-точно тя реши, че тъкмо той се е заел с подготовката на детето, изведнъж се озлоби срещу него. Талят, който през целия си живот като чиновник винаги беше мачкан и беше станал болезнено чувствителен към лошото отношение от страна на началниците си, бързо усети какво е положението.