Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Когато Талят си тръгна, изпратих го до вратата, после, по чехли — до ъгъла, а още по-после — до кръстовището с големия булевард. А като не остана повече какъвто и да е повод да продължавам по-нататък, продумах с пресипнал от срам и вълнение глас:

— Талят бей, ако може, нека и аз да бъда в онази „Карие“ джамия… Уж случайно… Ти не му казвай предварително нищо… Не е редно да не видя момчето поне веднъж… — След което с друг тон допълних: — Ако ще си там, де. И след това всеки ще си хване пътя.

Казах го заради Талят — да му спестя притесненията, ако го видят заедно с мен на улицата.

Все пак, нали си беше дете, викна: „Татко“, хвърли се на врата ми и с влажните си устни ме целуна по бузата… По бузата! Източил се на ръст, с променена физиономия, той беше станал още по-голям красавец.

Като излязохме от джамията, Талят предложи да поседнем в едно открито кафене. Можехме, беше на тихо и закътано място. Начело с Талят и на тримата ни беше весело. Говорехме си и хвърляхме трохи на врабчетата, които се спускаха от дървото, кръжаха около нас и пак се връщаха горе…

Казвам „говорехме си“, но приказваше само Талят. Ние, засмени един на друг, го слушахме, и както смятах, самият аз бях много по-доволен от тази ситуация. Всичко, което щях да наприказвам открито на Исмаил, най-вероятно щеше да ни въвлече в неизвестно какви опасни води. В качеството си на Исмаилов наставник, Талят надълго и нашироко хвалеше неговото трудолюбие. Но имал една лоша черта в характера си, която незабавно трябвало да се промени. Да му го кажел открито — пак в качеството си на настойник, и то в мое присъствие! — било негов дълг. По принцип не бивало да се възразява на учители, на началници, на големци. Ето, макар че е работил толкова усърдно, заради това, че е възразявал, е останал на трето място в класа. Ако продължава все така, занапред щял много да си пати. Самият Талят „малко или много“ станал човек и стигнал без сътресения и неприятности до пенсионна възраст само защото „се е справял с положението“ така, че шефовете му да останат доволни. Наред с това той не се разпростря пламенно върху собствените си способности, ами сложи точка с недотам подходящите за темата думи:

— Аллах не е създал животните, за да ги печеш, а за да ги храниш със зоб.

Отначало усмивката на Исмаил изчезна от срам, слушаше го с наведена глава. Но в мига, в който погледите ни се откъснаха един от друг, върху челото му, което сега ми изглеждаше още по-голямо, се изду онази жилка на неговото упорство; устните и ноздрите му се изостриха леко и той започна да се защитава. От устата му не излизаха невъздържани думи против учителите. Но се оплакваше от това, че те не разбират куп най-очебийни неща, че не искат и да ги разберат и най-вече — че извършват несправедливости, присмиват им се и ги заплашват, защото „тефтерът за наказанията и тефтерът с оценките“ били в техни ръце.

За да ни увери в правотата си, даваше примери, които доказваха, че се е променило не само лицето му, но и мисленето му, и изказът му. Когато говореше за грубото държане на учителите, за тежките им обиди, той беше гневен и непримирим. Но на мен много по-страшна от гнева и бунта ми се стори появилата се на устните и в очите му подигравка, че дори и снизходителност, когато разказваше — пак без да употребява грозни думи — за случаите на недоразумения, както сам ги наричаше, когато от устата им ни в клин, ни в ръкав излизали неверни твърдения, когато хвърляли крадешком по един поглед в учебника или речника, а после приписвали на себе си прочетеното там, когато лъжели, че са проверили домашните работи, а не ги били отваряли…

Не ми харесаха тези думи, този компетентен начин на изразяване, това личице, по което се сменяха неприсъщи за едно малко момче вълнения. Значи не се бях излъгал. Не бяха плод на въображението ми презрението и враждебността, които долавях към себе си у това дете и в които се съмнявах в моменти на слабост и разкаяние.

Кой знае защо, Талят продължи да защитава учителите — също като прочутия Мехмед паша, дето един човек го попитал защо ходи гол посред зима, а той му отвърнал: „Ами щом веднъж сме се разсъблекли“. Като непрекъснато мачкан малък човек, Талят трябваше в много отношения да даде право на Исмаил, при положение че и неговото дребно лице, заприличало на захабен от времето и мизерията парцал, се е мръщило заради същите вълнения. Той обаче тъкмо напротив, упорито ги защитаваше; окажеше ли се неспособен да намери отговор, се опитваше да обърка момчето и да го постави в мат чрез законите от Меджеле 47и с витиевати изрази от канцелариите. Искаше той да спечели спора сега, а занапред, по друг повод да си поговорят с Исмаил и да се разберат по тези въпроси като приятели, като връстници.