Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Фасоните на Месуле го тревожеха по същия начин, както и някое възникнало изневиделица опасно недоразумение между него и шефовете му. Въсеше вежди, дребното му лице се сгърчваше, душичката му се косеше: „Леле, ще полудея. Какво й направих на тази арабка? В какво се провиних?“. Към учтивостите от вилата на Сюрури бей Месуле баджъ нямаше как малко или много да не прибави и тамашалъшките скандали с бой и скубане на коси, затова пък не само гневът й, ами и навъсената й физиономия бяха нещо непоносимо. Горкият Талят! Изпадаше в ужас пред все по-удължаващото се разстояние между носа и начупената й стисната уста, която можеше ненадейно да му се озъби като маймуна. Опитваше се да й прави разни фокуси само и само да я разсмее.

Като се мръкнеше, Месуле баджъ заставаше права на вратата като катранено тъмна сянка, подпираше се на рамката й с разперени на две страни слаби ръце, стоеше така известно време, натъртено ме питаше, без да споменава името на Талят: „… ще остане ли на вечеря?“ и този й въпрос се превръщаше в удар по главата на горкия човек. Предполагам, че в този момент той пронизваше пъргавия си и съобразителен мозък със светкавични мисли като например: къде се намира, аз кой съм, още повече коя е Месуле баджъ, че така отявлено го обижда, и най-вече — кой е самият той… И когато аз реагирах с думите: „Че иска ли питане? Ще остане, разбира се!“, той съвсем се впрягаше и скачаше от мястото си. Със смутени, просълзени очи оправяше гордо вратовръзката и мръсната си яка над подскачащата като тулумба адамова ябълка и казваше:

— Не, не, обезателно ще си тръгна, чакат ме у дома!

И нито ароматите на ястията, които идваха от кухнята и се разнасяха вече из цялата къща, нито каквото и да е друго нещо можеха да го спрат.

След като дълго време се правех, че не виждам тяхната тиха война, една вечер, вече на вратата, му казах:

— Абе, Талят бей, ти като че ли се засягаш от тази арабка с пилешкия мозък?

Моментално се намръщи, тупна с ръка по гърдите си и с тон, все едно ми се оплакваше от разсърдената си любима, заяви:

— Ще видиш, туберкулоза ще хвана от нея!

И за да не видя, че се е разплакал, хукна на бърза ръка.

Независимо от всичко, след време усетих, че Талят и Месуле баджъ отново започват да се разбират помежду си. Също като двама влюбени, които са се разделили шумно с публичен скандал, те криеха помиряването си в тайна. Дълго време не ми идваше наум да търся причината за това. После обаче една вечер най-неочаквано притиснах Месуле баджъ:

— Виж какво, тези дни започна да се мотаеш по улиците повече, отколкото трябва!

Отначало тя се нацупи и без да ме поглежда, едва-едва процеди:

— Аллах… Аллах… да не съм дете? Ходя, където си искам.

После се стресна от мълчанието ми и се наложи да се оправдава:

— На Атпазар бях… да купя зарзават…

— На никакъв Атпазар не си ходила, а в училището на Исмаил!

Изведнъж се стъписа, от страх я изби на смях. А аз се облещих насреща й с такава строгост, каквато никога не беше виждала:

— Виж какво, на мен никак не ми е смешно…

Месуле баджъ се сви като котка, ударена с гореща маша през муцуната, цялата настръхна, понечи да започне да се кълне. Но този път направо й изкрещях:

— Не ща лъжи! Казаха ми!

И ръцете, и краката й се разтрепериха като лист.

— Кой ме натопи? — попита едва жива.

Естествено, не можех да й кажа: „Аз самият те видях!“. Това значеше да си призная, че и аз понякога вечер обикалям край училището, че наблюдавам в полумрака прозорците, че надзъртам през желязната ограда да видя част от градината.

Месуле баджъ веднага издаде Талят:

— Грехота! Грехота! Оня се кълнеше, че няма да ме натопи!

Значи Талят ми разиграваше пиески… Беше предвидил, че ако баджъ продължаваше да се мръщи, нямаше да го допуска в тази къща, и беше намерил точния начин да я хване отново в ръцете си. Като се поразрових още малко в тази работа, се оказах затънал до коленете в позор. Един ден Талят завел Месуле в училището, представил я на директора и дори получил разрешение тя да вижда Исмаил на всеки петнадесет-двадесет дни. Баджъ, разбира се, не се оставила само да се облизва покрай сладкото. Започнала да ходи по два-три пъти на седмица. Взела да увещава портиера да я пуска, носела му даже малки рушвети. Понякога през междучасията я пускали в градината, друг път, ако не успеела, се катерела с щъркеловите си крака по оградата.

Най-грозното нещо в тази работа било, че Исмаил негодувал. За да ме убеди, че той уж няма никаква вина, Месуле баджъ открито ми разказваше как се ядосал, като я видял, как избягал, как даже я изгонил с думите: „Недей да идваш!… Срам ме е!“.