Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Избуялата ми радост направо угасна. С болка разбирах, че този път Исмаил вече е безвъзвратно изгубен за мен. Но все пак, както казах и по-преди, той си беше дете. Объркан от номерата на старата лисица, прекарала голяма част от живота си в залисване на хората, той ме призоваваше на помощ, гледаше ме право в очите, все едно ми казваше: „Нали е вярно, татко? Кажи де!“.

Вярно е, Исмаил, вярно е, но аз не обичам да чувам тези истини от твоята уста, с този тон и с тази физиономия. Едновременно с това този момент, чувствайки се така притиснат, ми припомни времето, когато се приюти при мен, припомни ми предишните дни, когато вярваше на всичко, което ти кажех. Душа давам да видя, дори сега, въпреки всичко, поне една все още жива искрица със запазена от детството ти сигурност, почит и обич.

— А и не всички учители се оплакват от мен… Попитайте за мен например учителя ни по история…

Към края на спора от една само дума на Исмаил ми се зави свят. Съсипан докрай, той казваше нещо такова:

— А пък и аз, господине, не водя спора заради себе си… Аз се старая, уважавам учителите си… Какво могат да ми кажат?… Дори ме обичат… Не мога обаче да понасям онова, което причиняват на другите. Правя го заради другите!

При тези думи Талят изненадващо млъкна и в същия миг с ококорени изпод учудено вдигнатите си вежди очи се вторачи в мен.

— Само да знаеш, татко, какъв човек е учителят по история — няма равен на себе си! Какви неща знае, как само приказва?!

Докато се препираха с Талят, тонът на Исмаил ставаше ту раздразнителен, ту подигравателен, но както казах, това изобщо не ми харесваше. Сега обаче, изричайки: „Само да знаеш, татко, какъв човек — няма равен на себе си!“, този тон така се промени, Господи, в такъв друг свят отиде, че… Само да знаеш, татко, какъв човек — няма равен на себе си! Както правеше, когато вдигаше глава да се любува на величествените кубета, с наведен на една страна врат, с присвити очи, а от устните му излизаше леко подсвиркване, сякаш съзерцаваше в захлас полет към недостижимите висини на необятния безкрай. „Това станало така, онова се случило еди-как си, онзи смачкал този, този не разбрал онзи, тамошният онеправдал тукашния, тукашният накърнил честта на тамошния или му счупил главата.“ Много пъти тези проблеми са предизвиквали най-стойностните, най-авторитетните хора, стигнали дори до висшите държавни органи, до висшите комисии от изтъкнати учени, до висшите съдебни съвети — да се задълбочават в тях, да ги разчепкват до корен и да се събират заедно, а чрез този тон изведнъж се свеждаха до такива дребнави, такива жалки детски свади. Помня, чух го пак този тон един ден през миналата година, в деня, когато с моето малко племе отивахме от Айя София към Сюлеймание. Тогава бяхме настроени за скандал. Аз бях обидил Исмаил. Той обаче, възхитен от една красива табелка на персийски език, пак с леко приглушен тон натъртено ми обясни колко безпредметен е този скандал. Малко по-късно видя дългокосите и брадати студенти, които излизаха от Конака на Зейнеб ханъм, и попита пак със същия тон:

— Кой знае колко неща са изучили?

След като човек може да заприказва отсрещния с толкова натъртен, толкова променен тон, значи нито дребнавите дела в този наш малък свят, нито жалките боричкания заради едното голямо Нищо не съществуват реално…

Да, какъв човек — този неповторим учител по история! Не го познавам. Може би е такъв, какъвто го описва Исмаил. А може това да е просто един детински блян, прикрит зад лъскава фасада. Но аз, който винаги съм гледал на разкошната каляска и на боклукчийската кола по един и същи начин, се опитвах да погледна със същите мои очи този учител по история. И като луд го обичах, и като луд го ревнувах. Значи приказката за Фахр-и Рази не била празна работа. Не е празна работа и когато най-непокорният дух сам се подчинява на някоя възвишена идея. Не е съвсем празна работа и мечтата ми този задвижен кой знае от какъв непонятен копнеж пламенен вихър от разноцветни прашинки да притекли чрез огъня на „Месневи“ и Исмаил към мен, без той дори сам да го разбере. Ех, жалко, че аз не съм онзи човек.

Жалко, че това състояние на транс, в което изпаднах може би за първи път в живота си, не продължи по-дълго. Разговорът потече вече в друга посока. Обсъждахме ежедневните си дела, тъй като времето за раздяла наближаваше…

Загледан встрани, попитах уж между другото Исмаил как ще прекара лятната си ваканция.

Той моментално се притесни: