Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Исмаил остана в моя дом на Сюлеймание повече от дванадесет дни.

Той беше променен значително повече, отколкото установих преди няколко месеца. Понякога се усъмнявах в акта му за раждане, който майка му извади от един вързоп да ни го остави, и си казвах: „Дали не е с няколко години по-голям от записаното в тази изпокъсана хартийка?“.

Освен училищната литература, беше започнал да чете и други книги. Нали си имаше този навик от дете. Четеше страниците на вестници с увито в тях сирене, навън, както си ходехме, видехме ли някоя чешма или надгробен камък, той ме подръпваше:

— Чакай, татко, да го прочетем!

Сега обаче това четене се беше превърнало в плашещо пристрастяване. Без ни най-малко да се притеснява, той ми разказваше как учителите му се ококорвали, като намирали у него някои попаднали му от тук от там книги, и се развиквали: „Ще ти намалим поведението!“. Смееше се как много нощи, вместо да спи, палел мушнатата в джоба си свещ и четял в стаичките под стълбищата, където държали счупените училищни вещи, и как залъгвал нощните пазачи, когато го хванели с книжка в ръка. Значи оплакванията от Исмаил в училището не са били безпочвени.

В деня, когато ходихме в джамията „Карие“, косата ми настръхваше от някои негови мнения за учителите при разярения му спор с Талят, в който и двамата се репчеха като петли. Сега, извън училище, сред по-тежки и по-възвишени неща, го чувах да изразява не по-малко страшни мисли и направо изпадах в ужас. Игри, много по-опасни, отколкото някое момче да дръпне за опашката разгонен кон или да скача по трамваите в движение! И понеже не можеше сам да ги играе, въвличаше и мен, и Талят в спорове. Но аз, човекът, забравил да говори заради дългите си години на самотен живот и затова убеден, че не мога да бъда полезен и че мога само да го слушам мълчаливо, правех точно това. И като се поизмореше, Исмаил отиваше да се забавлява с други игри. Ах, тези деца! Смятаме, че ще се забавляваме с тях вечно като с някаква играчка, а в най-неочакван миг те избухват в ръцете ни като фойерверки във въздуха! Нима беше възможно да отгатнем къде след блуждаещия си полет в небето ще се блъснат и къде ще се разсипят?

Наистина, Исмаил беше станал по-фин и нежен, с този преобразяващ се всяка секунда поглед в дръпнатите към изпъкналите скули очи — леко удължени встрани, както ги рисуват по картините — с променящите се всеки миг багри по кожата… Това беше един нов Исмаил, от когото изпитвах страх. Нямаше съмнение, че цялото му поведение, новите черти в характера му си ги беше купил от училище. Да беше си останал само с купуването! Нямах представа какво би могло да се получи, след като преплете всички тях със заложеното в самия него. Точно това ме плашеше.

Част от вечерите Исмаил прекарваше в градината или по улиците, закачаше се и се смееше с Месуле баджъ във вестибюла, накрая влизаше в стаята ми и сядаше срещу мен уморен и притихнал.

Месуле смяташе, че му се е приспало, и му предлагаше да си легне. Исмаил поглеждаше ту към нея, ту към мен и се усмихваше:

— Имаме малко работа… Ей сега ще дойда.

Знаех я аз тази негова малка работа. Чаках обаче той да каже:

— Да почетем ли малко от твоята книга, татко?

— Ако не ти се спи, добре, Исмаиле.

— Ако и на теб не ти се е приспало.

И двамата знаехме, че изобщо не става дума за сън. Но това беше нещо като наша уговорка. Наистина се бавех, вземах „Месневи“ от мястото й и започвах да прелиствам страниците.

— Прочети ми някое хубаво място.

— Навсякъде е хубава, Исмаиле.

— Чети и ми обяснявай смисъла.

— За да можеш да я тълкуваш, Исмаиле, трябва много да си чел. Нали знаеш, аз съм невеж. Но ей така, наслуки, ще се опитам да ти почета.

Изразът ми „наслуки“ беше пълна лъжа. Откъсът, който щях да му прочета, беше подбран, за да му се харесам, откъс, който съм чел и препрочитал като ученик пред изпит. Но се смущавах, също като ученик, който на самия изпит е забравил всичко.

Предварително още казах, че не съм човек, който би разбрал и мислите, и думите на поемата. Но казах още и това, че никой друг не би ги разбрал както мен, и постепенно започвам да ги тълкувам. Аз съм беден на идеи човек, чиято мисъл, мечта или слово го сполетяват в самотата му в състояние на нещо като транс. И може би тъкмо затова виждам, че го обайвам, когато му обяснявам не с някоя удобна за мен заимствана мисъл, а с преливащите едни в други форми и багри на един блян, виждам, че го завладявам, защото в просъницата си неговите очи вече не долавят грозотата у мен. И в такива мигове Исмаил става пак моят Исмаил, когото никаква дребнава земна амбиция или замисъл няма да изтръгнат от ръцете ми, просто няма да успеят.