Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

При първата им раздяла Месуле баджъ надаваше сърцераздирателни писъци, после започна една безкрайна сръдня срещу мен.

Но през нощта, в която отново останахме сами, тя — пред запалената печка, макар че септември още не си беше отишъл, а аз — в леглото си с „Месневи“ в ръка, не я чух да плаче, не ми се и разсърди. Този път беше разбрала, че раздялата е неизбежна. Духаше лек вятър. С вдигната глава, заслушана в свистенето и блъскането на асмата по прозорците ни, тя ми говореше колко ли е уплашен Исмаил. Ей къде е Бурса, убеждавах я, Исмаил отдавна си е легнал в новото училище и спи дълбоко. Но тя изобщо не вярваше, че една такава неизбежна раздяла може да е на толкова близко разстояние; тропнеше ли прозорецът пак под напора на вятъра, отново ми задаваше все същия въпрос.

Да, този път Месуле баджъ не пищеше, не се сърдеше. Но направи нещо още по-лошо. Някои вечери в къщите край нас свиреха грамофони. Месуле баджъ научи от тях не песен, а цяла балада. Струваше ми се, че има хубав глас и като плачеше, и като се смееше, но когато запееше: „Аз с любов към тебе…“

Някои вечери, посред тракането на чиниите от кухнята, се заслушвах в тази балада, побрала божествената й болка в един толкова мизерен и смехотворен калъп, и ме налягаше истинска носталгия по нейните предишни дивашки крясъци.

Когато дойдох тук, махалата представляваше два реда малки и големи къщи покрай разбитите тротоари на тясната и криволичеща улица. Къщи от едно време, с олющени мазилки, с изпочупени тераси, с рухнали покриви, под които гълъбите си виеха гнезда; къщи от по-ново време, изградени с по-други намерения и желания, от тухли и камък, с различни прозорци, врати и тераси, но и те придобили мизерния и старчески вид на предишните; а между тях — мъртви пространства, опустошени от пожар или земетресение.

Дълго време тези два реда къщи си оставаха за мен същински картини — само с лице, без гръб и вътрешност, все едно спектакъл на карагьози. Денем — стена, с нанесен преди дълги години, излинял от слънцето, прахоляка и влагата, някогашен вече размазан акварел. Нощем — черни купчини с мъртвешки светлинки по прозорците, които сякаш връхлитат отсреща и отстрани.

През изминалите години аз виждах хората, които влизаха и излизаха от техните врати, и чувах гласовете им отвътре и отвън. Но те изобщо не представляваха интерес за мен, не проявявах никакво любопитство към съседите ни. Дори ги отбягвах от страх да не ме обезпокоят посред обгърналата ме отвред молитвена тишина на този дом, чиито прозорци дори държах винаги затворени.

Случи се обаче така, че с течение на времето тези картини и звуци взеха да се трупат и преплитат едни с други. Улицата започна да излиза от рамките на бездушната картина, а фонът й полека-лека взе да просветлява. И макар че не бях пристъпвал ничий праг нито веднъж и не бях любопитен дори за миг да надзърна през някоя открехната врата, сега ги познавах всичките отвътре: стаите, стълбищата, кухните и даже потайните им местенца. Като някой безплътен дух наблюдавах, без да искам, битието на хората в тях до най-съкровените им прояви.

Отсреща, на втория етаж в дървената къща с тясна фасада, от която асмата е проточила покрай срутената чешма към нашия дом един тънък клон, живееха баща и дъщеря. Бащата — учител. Може би той е човекът, когото моят Исмаил превъзнася до небесата. По слепоочията му косата е започнала да се прошарва, но няма повече от тридесет и пет, тридесет и шест години. Преди малко той готвеше нещо на примуса със запретнати ръкави на ризата си, после го изядоха заедно с дъщеря му — седемгодишно русоляво момиче, което непрекъснато се мотае в краката на баща си в междинното помещение, превърнато на кухня. Той си тананикаше тихичко някаква песен, пазеше се да не би покрай нейното старание да му помага да събори или да счупи нещо, от време на време спираше да си тананика и се опитваше да я разкара от главата си.

— Хайде, ти слагай масата! Нареди чиниите, измий вилиците, само недей да режеш хляба!

Когато всичко вече беше готово, правеше какви ли не номера само и само момиченцето да хапне повече от недотам вкусното, въпреки цялото му старание, ястие. Сетне си играеха заедно, най-накрая детето започваше да се прозява, но предлагаше на усмихнатия си баща още една игра — той никога не й отказваше, главичката му изведнъж клюмваше и то заспиваше.

Учителят пристъпваше на пръсти, отиваше на няколко пъти до кухнята да пренесе мръсните чинии от масата заедно с вилиците и ножовете. Внимаваше да не вдига много шум, докато събираше всичко накуп. Възрастната жена, която живее в залепената до нас къща, утре сутринта щеше да намине към тях и да измие всичко това.