Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Тези песни са все за теб.

— Нима е възможно да не се сети човек. Горката, иска с оцет да лови мухи.

— Мислех, че е лично мое откритие. Навремето и аз се опитвах с уд да омайвам някого.

— Решила е, че ще разпали любов в сърцето ми, като ми припомня песните на онази, която ни напусна. Освен това номерата й не се изчерпват само с музиката. От известно време не мога да накарам майка й да вземе пари от мен, а нали идва сутрин да измие чиниите, понякога и да измете стаята ни. От време на време вечер заварвам цветя у дома. Дъщеря ми казва, че ги е донесла „какичката отсреща“. Даже един ден я хванах тази какичка да си играе с дъщеря ми у нас. Направи се, че не ме е забелязала, и изведнъж закри разголените си гърди; засмя се и все едно засрамена, избяга навън; преди да слезе надолу, за миг се спря до стълбището и почака да я извикам.

— Значи сега тя ви зове със своя уд?

— Да, но аз нямам взимане даване с нея… Трябва да затворя прозореца.

— За бога, направете го бавно… Незабелязано… Уж случайно.

— Но защо?

— Защото е грехота да захлопнеш изведнъж прозореца под носа на човека, който пее песни за вас.

— Тя е свикнала… — усмихна се пак той.

И аз се усмихнах.

— Не знам какво мислите за тази женица. И на мен се е случвало да ми пропищят ушите от разни клюки: по цели дни изчезвала от дома си, лягала и ставала с отбор мъже, пияна се мотаела по казината…

— Е, тогава?

— Тогава… Пак ми е жал за тази несретница. Защото всичко е сведено дотам, че трябва да си хване мъж, и това е така от петнадесет години насам, тоест от шестнадесет-седемнадесетгодишна, откакто е останала без наскоро починалия си баща. Не се съмнявам, че даже ако днес срещне човека, някой честен човек, и той открито й каже: „Малка госпожице, имам малко пари. Да отидем с теб през деня на някое място, да се усамотим и да си поживеем на воля“, тя ще го изгони с викове и плач. Майка й — и тя е такава. Но кажеш ли й: „Засега да се сгодим с благословията на Аллах, а после, като се опознаем и като опитаме, пак с благословията на Аллах…“, веднага и тя, и майка й ще предадат фронта. Съгласни са и двете, без значение какъв е този, който прави предложението: дали е някой студент провинциалист с дебели подметки и панталони от сукно, протрити отпред, така че са заприличали на камилски колена, който й казва, че ще получи наследството на умиращия си възрастен чичо от не знам кой си далечен вилает, или е някой дребен чиновник на средна възраст, неугледен пияница, който й обяснява, че се е женил три пъти, но и трите пъти попадал на разточителни повлекани без морал, но все пак иска да опита за четвърти, или пък стар вълк, който й говори, че вече си е задомил децата и сега е дошъл неговият ред да си потърси една почтена жена… А целта и на двете е съпруг, нали?

Учителят ме слушаше още по-усмихнат. А аз продължавах:

— Защото и двете са невежи за това време. Знаят, че предишните норми за женене са променени, и сега възприемат това като новост. Ако някой мъж е качил дъщерята на автомобила си и е запрашил нанякъде, майката се засмива до уши, възкликва: „Това е моят зет!“ — и допълва: „Какво да се прави, такъв бил обичаят на сегашното време. Всеки го прави!“. След седмица, месец или повече, когато авантюрата приключи от само себе си с позор, даже много често и без него, и майката, и дъщерята със същия наивитет заявяват: „Годеникът ни и този път излезе безчестен човек!“. А що се отнася до щетите, нанесени през това време — седмица, месец или повече — е, това е Божа работа. Какво ли не му се случва на човек!? Аллах да пази човека от злото на невежите!…

Значи тази нещастница щеше да прекара целия си живот в обятията на евтинджийски тарикати, но нито тя, нито майка й щяха някога да го разберат.

Между къщата с тясната фасада, в която живееше учителят, и синия конак на ъгъла се беше сгушил едноетажен много приятен дом. Много по-добър от къщата ми в Тамашалък. В него живееха възрастен пощенски служител, жена му и трите им деца. Когато пораснали децата, в градината отзад, на мястото на залепения до кухнята кокошарник, донякъде и с дъските от него, построили една приземна стая, а с останалите пари боядисали фасадата с жълта боя. Но тъй като къщата беше в ниското, като вдигнали нивото на улицата, тя беше заприличала на порта, заровена малко по-дълбоко в земята.

На бащата — доста прегърбен, но все пак висок мъж, и на сина, който не падаше по-долу от него на ръст, им беше доста трудно да минават през вратата. Дъщерите бяха дребни като маслинени костилки. Но и за тях беше трудно, още по-трудно, отколкото на мъжете, да влизат и да излизат. Всеки път проверяваха като с блеснали в мрака котешки очи дали по улицата няма да мине някой спретнат непознат.