Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Е, щом нотариалният акт е бил в нея, трябва да се каже „от нейната къща“.

— Да, но все пак е безочие. Не смеех да погледна колко лири са останали в портмонето ми. Плюс това бях и болен. Приятелите, които срещах по улиците, бягаха от мен, сякаш умирах от холера. А аз колко жертви бях правил за тях… Такива нощни гуляи организирах в разгара на войната! Качвах ги на колите, натъпкани по двойки, по двойки, и ги водех край Босфора да гледат луната или изгрева на слънцето. Представете си прохода, залят от светлината на десет-петнадесет автомобила в нощта на веселието, между потъналите в мрак полета и хълмове, където хората палят зехтин в чаените си чаши.

— Такива са приятелите. Трябва да са добронамерени.

— Влачих се с месеци по болниците. Най-накрая от Анадола пристигна първата ми жена с двете деца на ръце. Продаде няколко запазени от добрите времена бижута и ме излекува, все едно и аз бях болно дете. Сега от доста време вече съм служител на кантара в един склад за въглища. От сутрин до вечер се обливам в пот и пепел от въглищата, а със съвсем малкото пари, които припечелвам, жената се мъчи в този дом да оправя мен и децата.

— Моята тъпа глава непременно ще открие много неща в тези внезапни възходи и падения, които няма да проумее. Едно обаче съвсем не ми се побира в ума. Аз не съм човек, от когото да се срамувате. Казах ви го и по-преди. Обяснете ми. Работехте с вагони, работехте със злато и знам ли още с какво, а не се криехте. Тъкмо напротив, в онези празнични морски нощи ви е харесвало да подлагате лицето си във фокуса на всички светлини, за да го вижда всеки. Нормално е, няма какво да се каже. Но как така не изпитвате гордост сега, когато може би за първи път в живота си изкарвате хляба си с труд от сутрин до вечер, потънал в пот и пепел, и делите този хляб със собствената си жена, със собствените си деца? Ето на, ще си умра, без да съм го разбрал.

Пълна противоположност на пропадналия след възхода си нещастник беше един друг човек от махалата, който пък след пропадането си излетял нагоре, към възход — старият махленски имамин, когото все още наричат както преди „дебелия имамин“.

По времето на Абдулмеджид той се прославил със своята пробивност, просто нямал равен на себе си. Поемал и изкарвал докрай най-заплетените случаи на махалата в кадастъра, пенсионното, канцеларията на Шейх-ул-исляма 48и съдилищата, осигурявал от свое име представител, свидетел, гарант, доказателствени документи и така нататък. Тук нищо не ставало, без да опре до него — от покупко-продажбата на къща в махалата до сватбите и разводите. В неговия дом намирали подслон жени, избягали от тиранията на мъжете си, момичета, избягали от домовете си, за да се омъжат за мъж, когото бащата не искал, чернокожи наложници, избягали от господарите… В неговия дом ставало и организирането на такива големи тържества като сватби, погребения, помени, чествания, водели се пазарлъците за оркестранти, танцьорки, фокусници. Пропъждането от махалата на тези, които погазвали честта й, или ако не станело това, провеждането на шествия с фенери, било също негово задължение. Всъщност нещо като по-малка канцелария на Шейхулисляма.

По време на Конституцията наред с някои от първенците на махалата започнала да помръква и неговата звезда. Цял куп нещастия се занизали едно след друго — по време на пожара в квартал Вефа 49изгоряла джамията му, големият син, който се оказал безделник, наркоман и комарджия, му ограбил парите и изчезнал. По време на Републиката, когато вече били премахнати махленските имами и саръците, няма що, Дебелия имамин бил като истинския пророк Еюб, осъден от Аллах на смирение и преданост. Семейството му се разпиляло на вси страни; стаите от къщата една по една се отдавали под наем, но заради някои стари дългове от съда му налагали удръжки върху парите, които взимал като хазяин. Малкият син на имамина, който усилено изучавал Корана наизуст, за да заеме в бъдеще неговото място, изпаднал до селски имамин в района на Шиле и станал зет на един беден въглищар. По-голямата от двете му дъщери се оженила за един от приятелите на батко си, чиновник, комарджия и пияница като него, и заминала за Анадола, а по-малката се спасила, като отишла при гърка шивач, който навремето идвал у тях да им шие дрехите.

А самият имамин пуснал дълга брада, стопил корема, със смачкан каскет над прошарената коса, увиснала от тук от там на кичури, бродел като побъркан из руините. Но след това оглупяване, което повече приличало на болестно състояние, полека-лека започнал да му идва умът. Доказателство за това бе фактът, че се захванал да продава на каруцарите за по четири-пет лири камъни от опустошените терени, собствениците на които били починали или се изселили.