Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Тази бледа синкава светлина идваше от красивия абажур, изработен с желязна тел от работника, който проявяваше толкова вкус, колкото и сръчност, плюс парченца плат, останали от синята копринена рокля на жена му. Край този абажур младата жена се обръщаше върху канапето си насам-натам — та нали постепенно тя започваше да открива все повече и повече недостатъци на съпруга си — и се захласваше така, че виждаше как на една мраморна тераса, под луната, която превръщаше всяко местенце, докъдето се е допряла, в проблясващ станиол, един млад мъж с дълга коса я прегръща през раменете, взира се в очите й, нашепва й думи, каквито не е чувала и най-красивата жена… и когато след малко затвореше очи, с изненада откриваше, че си повтаря същите тези думи наизуст. После се изправяше, обръщаше глава назад, гледаше леко похъркващия си мъж, гледаше увисналата му от леглото гола ръка… И понеже не можеше да си спомни от кой роман й беше останало в главата, си повтаряше едни други думи, за които смяташе, че й идват отвътре: „Сигурно го обичам. И винаги ще го обичам“.

Интересно, че същото чувство изпитваше и нейната майка. Когато дъщеря й и зет й излизаха нанякъде, тя ги наблюдаваше как вървят един до друг и се отдалечават. Щом забележеше отсреща сина на пощаджията със синьото сако, сина певец на имамина с бялата яка, с ръкавиците от напа и лачените обувки, или че се прибира синът на пашата — наркоманът, който с разрешение от болницата оставаше на гости за по три-четири дни в Синия конак, отронваше тежка въздишка: „Ето, такъв заслужаваше дъщеря ми! Минахме се!“.

И младата жена, и майка й имаха право. Човекът си беше добър, хубав, но никога нямаше да разбере тази жена. Колкото повече се издигаше тя, той напротив, толкова повече щеше да изпростява, дори още по-лошо, щеше и да загрубява. Не разбираше най-обикновените неща за правата на жената; не одобряваше приятелството й с изтънчените по дух дъщери на пощаджията и чрез тях контактите й с жените и дъщерите на още по-изтънчените им познати семейства. В избухващите понякога по този и други подобни поводи скандали той стискаше юмруци и езикът му загрубяваше, като че ли се намираше във фабриката.

Кой каквото ще да казва, аз не обичах нощем, когато цялата махала потъваше в мрак, тази светлина да блещи като голяма синя звезда. Никак не съм убеден, че някоя нощ нямаше да видим как проблясъците от проклетия револвер пронизват мрака, обвил тази светлина отвред, и че нямаше да скочим от леглата си заради нечии сърцераздирателни писъци.

В отсрещната къща с асмата, на долния етаж, при учителя, се настани някаква жена от провинцията, около петдесетгодишна на вид. Всяка заран отваряше прозорците и дълго време чистеше, после си обличаше чаршафа и с малка кошница в ръка отиваше за покупки на пазара. Личеше си, че е общителна.

Но тъй като в махалата никой не й обръщаше внимание, най-сетне се престраши да си избере за компания Месуле баджъ, нали я виждаше всеки ден да седи по няколко часа на прозореца. Мислеше я за арабка от Хиджаз и затова се обръщаше към нея с „хаджи ханъм“, а на Месуле баджъ това страшно й харесваше. Нищо, че не си разбираха много-много езиците, приятелството им напредна бързо и двете започнаха по комшийски най-напред да си говорят през улицата, а после и да сноват едната при другата и обратно. За да оправдае напълно това „хаджи ханъм“, Месуле вадеше от сандъка си боядисания в зелено тюл и го мяташе на главата си, а като се върнеше от гостуването си, хвалеше тази жена надълго и нашироко. Обаче това не й попречи един прекрасен ден да изрече много тежки думи за нея: някои нощи при нея след вечерния намаз идвал на гости висок мъж; седял с часове при пуснати пердета, а после жената го изпращала тихичко на улицата.

Скастрих остро Месуле баджъ заради тези отвратителни подозрения. Но право да си кажа, и мен ме жегна нещо под лъжичката. Баджъ си беше същество, нещо средно между човека и маймуната, но все пак беше расла в конак. Носът й беше чувствителен към тайните връзки. И въпреки това душа не ми даваше да си помисля лоши неща за тази закръглена провинциалистка е усмихнато лице. Не се заставих да си ги помисля дори когато една нощ съвсем случайно я видях точно така, както я описваше Месуле: отвори входната врата и преди да пусне високия мъж на улицата, се хвърли в прегръдките му и го обсипа с целувки; и не само това, ами и дълго-дълго гледа подире му.

Но веднъж около полунощ на тази жена й станало много зле и припаднала. Хазяйката й се сбъркала какво да прави, извикала учителя отгоре, нас — отсреща. Горкият учител, докато обикалял кой знае колко участъци и напразно търсел лекар, жената сама се свестила в прегръдките на Месуле баджъ.