Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

При това положение учреждението се видя принудено да го пенсионира с няколко години преждевременно. В деня, когато получи документа, не си отиде у тях, а дойде направо при нас. Имаше силна хрема, от нея кашляше едно след друго. Месуле баджъ го сложи пред печката, залепи вендузи на заприличалия му на решетка гръб и го попита какво ще похапне. Той си затвори с ръка устата и с непривично тъничко носово гласче занарежда:

— Аз надминах и пророка Еюб, скъпа моя калфа. Тази нощ станах ангел. Нима ангелите ядат и пият, скъпа моя калфа.

Животът обаче понякога ни поднася такива неимоверни компенсации, че не могат да се поберат в ума ни, нито пък да им разгадаем тайната. Талят вече беше в толкова заплетена ситуация, че не й се виждаше краят, когато проблемите му се разрешиха отведнъж, неимоверно бързо и за неимоверно кратко време. Жена му умря, племето му изчезна — както стана и с мен навремето, — сякаш земята се разтвори и ги погълна вкупом в глъбините си, така и Талят остана съвсем сам, почти като мен. След това си опакова всичко в една малка, вързана с въженце чанта и един книжен плик и се нанесе при нас.

От дълго време нашата къща наистина беше наш дом. Старата й собственичка умря, след което къщата срещу не много пари стана изцяло наша. Дойде време да кажа и това, че последният внук на рода Коджабаш вече се пенсионира от своята професия. С малкото заделени от мен пари и повече с уменията на Талят, сега си имахме едно малко магазинче. За пореден път той се взе в ръце и сега освен тютюн, продаваше там вестници, хартия, моливи и разни такива неща. Това магазинче доста смътно ми напомняше за магазина в Синоп, отбивах се често и аз, свирах се вътре в някое ъгълче, което не се забелязваше от улицата, ей тъй, да го погледам.

През изминалите години Талят на няколко пъти ми съобщаваше новини от Исмаил. Всичко, което научавах за това момче, откакто се разделихме, беше все от него.

Една вечер Талят снижи тона си и с леко променен глас ми каза:

— Има новини от момчето…

Навеждам глава, не отронвам и дума, слушам го. Той ми знае навика, проговаря, без да чака от мен друга реакция, и млъква. Докато след месеци, след години не изскочи ново събитие. Когато Исмаил тръгна за Бурса, почти се бяхме разбрали през лятото пак да си дойде. Но още преди да се пукне пролетта, с писмо ми съобщи, че няма как да стане. Пак заради изостанали уроци, съученици, с които ще учат заедно, книги, които не могат да се намерят извън училището, и така нататък, и така нататък…

В началото на втората година — още едно писмо: искаше да му напиша каквото знам за баща ми и още повече — за дядо ми, финансовия министър. Отговорих му — не знам нищо повече от това, че този човек е мой прадядо, знатна и благородна личност.

Няколко месеца след това — още едно писмо: съобщава ми, че е получил парите, които съм му изпратил по пощата за Байряма. „Целувам ви ръка! — пише — Не ми изпращайте повече пари. Тук нямам нужда от нищо!“.

Това бе последното разменено помежду ни писмо. Оттам насетне, каквото научавах за него, бяха, както казах, все неща, които Талят подочуваше от тук от там: Исмаил и там работи много, Исмаил става неповторим ученик, над който трепери цялото училищно ръководство, Исмаил преминава в последния клас пак с отличие, но три месеца преди матурата Исмаил е изгонен от училище заради бунтарство.

Като получих това последно съобщение, веднага си спомних деня на Празника на телето в Тамашалък, когато го донесоха на ръце с окървавено лице. Без да се обадя дори и на Талят, аз си грабнах миришещия още на череша стар бастун и хванах пътя за Бурса. Само че много късно!

Според това, което научих от един служител в училището, ръководството съжалявало за неговия невероятен ум и обещало, че ако той в писмен вид поиска извинение от няколкото учители, които е разсърдил, отново щели да го приемат в училището. Но Исмаил дори не им отговорил, включил се в един инженерен екип срещу ниска надница и заминал за вътрешните райони на Анадола.

Години по-късно, когато вече бях загубил надеждата да разбера дали е жив, новините отново започнаха да се редят: Исмаил бил в Европа… Исмаил станал архитект… Исмаил се върнал в Анкара, издигал се от ден на ден все повече, блестял… Талят ми носи вестници от магазинчето, показва ми негови снимки заедно с областни управители, с депутати от местата, където обикалял из Анадола… Това наистина са хубави новини. Толкова хубави, че ни се иска да ги разкажем и на Месуле баджъ, та да зарадваме и нея. Тя обаче въобще не възприема както трябва каквото и да й кажем. Мисли си, че Исмаил си идва вкъщи, и само пита: „Днес ли ще пристигне, утре ли?“ и тръгва да търси чехлите му, скрити в един шкаф. Фазата на писъци и ревове отдавна премина, затова не се смущаваме да й кажем с горчивина, че Исмаил няма да си дойде нито утре, нито когато и да било. Тя обаче не ни вярва, отмята глава назад и блестящите й зъби лъсват в усмивка: