Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Няколко дни след това видях посред бял ден сина, дошъл беше с автомобил да заведе майка си до болницата. Снажен, здрав млад красавец; изпънато палто, бял копринен шал през врата — наистина приличаше на снимките от модните списания. Тъй като в махалата много рядко идваше автомобил, няколко момченца наобиколиха колата му, той започна да се закача с тях на шега и тогава част от важния му вид направо се изпари. Едно три-четиригодишно момиченце хвърли камък към него, той се престори, че го е ударило, вдигна си уж наранения крак, взе да подскача на другия и да вика на фалцет: „Олеле, проби ми крака! Олеле, проби ми крака!“… Макар и за миг, той пак беше станал момчето от своето родно място.

По една странна случайност през лятото на същата година срещнах още веднъж този млад човек. Разхубавил се, беше с аристократичната си съпруга и с още седем-осем жени и мъже. Бяха поръчали катамаран, за да отидат всички заедно до Алтънкум, но кой знае защо, този катамаран закъсняваше. Снахата — нисичка на ръст, с малко личице. Широкият й син панталон я правеше още по-дребна. А както седеше на желязното вързало от пристанището и нервно полюшваше крака, както от време на време привикваше с чадъра високия си съпруг и заставаше пред него, изглеждаше направо като кльощав юнга от някой кораб.

Престорих се, че гледам рибите от пристанали се приближих до тях. Въпросът наистина беше важен: смотанякът не знаел дори как да извика по телефона един катамаран, кой знае какво е мънкал под носа си, та им причиняваше тези неприятности!

Зетят днес беше облечен в морски тоалет. Носеше бял панталон, бяла, разкопчана до талията риза без ръкави, сандали с плетени въжени подметки, обути на бос крак. Кълнеше се, че не е мънкал по телефона, ами тези от катамарана били хора, а щом започнеше да повишава глас, жена му моментално смръщваше вежди: „По-полека!“, изпращаше го до телефона при магазините, тъй като канцеларията на пристанищния служител беше затворена, и вадеше от чантата си огледалото да поосвежи грима си.

В един момент, когато изглеждаше, че караницата ще се развихри още повече, се намеси дребничкото четиринадесет-петнадесетгодишно момиче:

— Ееее, како… Не давам дума да се каже против зет ми! Какво ти е виновен човекът, не дойдоха и толкоз! — скастри я то, хвана младия мъж за рамото с едната си ръка, с кърпичка в другата избърса потта по лицето си.

Зетят вдигна падналата кърпичка на малката си любима балдъза и аз видях, че когато й я подаваше, в очите му проблесна усмивка на дълбока благодарност.

Най-сетне катамаранът пристигна, жените и мъжете се качиха сред шеги, закачки и смях. Той изчезна още веднъж в чакалнята, след което дойде на катамарана, натоварен с пакет храна като за цял полк, чадър, палто и още куп женски атрибути. Жена му беше започнала да се усмихва и току подвикна отвътре:

— Дано не си забравил нещо!

Този път той не се побоя да извиси глас, разсмя се с все гърло:

— Че как може?

Независимо от това, или може би за да не излезе, че пренебрегва забележката на жена си, отиде още веднъж до чакалнята, върна се на бегом и скочи на вече отделящия се от брега катамаран.

Какво момче беше, Господи, с тези въжени сандали, с белия си панталон и в бялата копринена риза, какво момче!

Животът се изниза така години след години. Години, каквито ги определяше горкият дядо Гани: „Протяжни като тъгата, докато се нижат, кратки като любовната среща, щом отлетят“.

И без това редките коси на Месуле баджъ увиснаха по главата й на кичури, леко було замъгли очите й. Продължаваше да грее само оня весел проблясък на зъбите й пред пламъците от печката.

Талят сега живееше при нас. Отдавна го пенсионираха. Синовете и дъщерите му пораснаха, изпожениха се насам-натам, товарът на гърба му като че ли поолекна, но не след дълго те отново изпадаха в затруднение и отново го обсаждаха… Докато най-накрая дойде време, когато цялото племе му се стовари на главата с всичките си най-различни проблеми, скандали, позори. Плюс това болната му жена още продължаваше да плаче и стене.

Тогава вече Талят съвсем се сбърка. Не можеше да си гледа както трябва и работата в учреждението; от време на време стискаше очи, свиваше уста, бърчеше лице и си приказваше сам, издаваше странни звуци — нещо като чуруликане, караше другите да му се присмиват.

И бездруго занемареното му облекло придоби слугински, смешен, нечистоплътен вид, той направо започна да изпитва удоволствие от укорите. Тъй като копчетата на панталона му бяха скъсани, пристягаше го с безопасна игла, бършеше си носа с парчета от вестник и ги хвърляше където му падне.