Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Амиии… Ще си дойде! Знам си аз!

Не щеш ли, една вечер пред портата ни спира някакъв автомобил. Гледам — Исмаил! Като ме вижда, започва да ме целува — по ръцете, по лицето; после грабва Месуле баджъ, пискане, хленчене, започва да се върти с нея насред каменната площадка.

Гледам ги захласнат, а в това време до рамото ми се появява млада жена с мушама, гали ми ръцете и ми говори с думи, по които и в тъмното виждам, че ми се усмихва:

— Татко, аз съм вашата снаха. Жената на Исмаил съм!

После и двамата ни оставят, хващат се ръка за ръка и сякаш имат много спешна работа, влизат и излизат от стаите. Исмаил й показва местата, където си е играл като дете, местата, където е четял книгите си.

Още щом слезли от влака, още с праха по обувките си от пътуването, дошли право у нас. Тази вечер ще седнем на трапезата всички заедно.

Талят помага на Месуле баджъ в кухнята и от време на време, като му хрумне нещо, притичва при нас с черпаци и ножове в ръка; но още като захване да говори, се сеща за оставената на огъня тава, подскача като опърлен и хуква пак към кухнята.

Като идва време за ядене, Месуле баджъ започва да вади от един шкаф, към който въобще не бях проявявал любопитство, неупотребявани комплекти от вилици и ножове, чинии на цветя, снежнобели салфетки.

— Аз не казала ли тебе — той дойде! — сякаш в отговор на моето удивление изрича тя, слага ръце на кръста и с широка усмивка се заглежда някъде надалече.

Исмаил ни разказва какво се е случвало през годините, когато не сме се виждали, смее се на това, което е за смях, още по-силно се смее на онова, което не е за смях. Очите му блестят, блестят… И още не са загубили червените си точици, които при първото ми взиране в тях ми заприличаха на фини кървави капчици…

Аз съм човек от улицата. Какви ли не хора съм видял отблизо и отдалеч… Никой обаче не ми е говорил така благо, или поне не си спомням.

По едно време Исмаил, без да поглежда към мен, се навежда към жена си, хваща й един от пръстите и казва:

— И по-рано ти бях споменал на няколко пъти, имаме нещо за вземане от татко. С него ще купим един хубав пръстен и ще го сложим ето тук. Винаги да си го носиш.

После, пак без да ме погледне, с по-друг тон добавя:

— Това нещо са парите, които татко ми изпрати в Бурса за Байряма и които аз му върнах обратно по пощата…

Този път Исмаил се обръща към мен с пламнали изведнъж бузи, като на болно дете, и настоява:

— Искам си ги, татко, на всяка цена си ги искам! Заслужих си ги! Толкова много работих!

След не съвсем кратко мълчание бавно кимвам с глава и казвам:

— Добре!

Исмаил се навежда през масата към сакатата ми ръка, целува я. После се извръща пак към жена си и през откъслечен смях й разказва:

— Веднъж го попитах за някакви сведения, свързани със славния ми прадядо. Не знам дали щях да го проучвам, или щях да се фукам, като науча поне името и делата му. Момчешка работа, каква жестока несправедливост! — Този път — обръщане отново към мен и тежко обвинение: — За всичко е виновен баща ми. Никое дете не е отглеждано в семейството си с такава гордост и великолепие. Детето на падишаха сигурно е искало от баща си, от чичо си много неща. Но той ме отгледа, без да допусне да го моля за нещо. После тръгнах на училище. Училището е място, където всеки се хвали с богатството, с общественото положение и славата на бащите, чичовците, дори и на приятелите си. За мнозина от тях — фалшива гордост, фалшива показност. Значи, в онези бурни времена, с нещастна майка, отгледана като храненица, и богат баща, който ме е захвърлил на улицата, аз спокойно можех да си загина. Но смятам, че открих силата да се спася от пропастта в спомените, които е оставил в мен пак този човек: спомените от един друг появил се пред очите ми свят на такъв покой и нежност, каквито не бях видял у никого до онези мразовити нощи, когато ме вземаше под юргана си и ми разказваше разни неща… Татко, спомняш ли си измирския Мевляна, онзи нещастен критянин, когото децата убиха с камъни? Както всяко дете, и аз вярвах, особено вечерта, когато полицаите го водеха сред тълпата към участъка, и аз вярвах като тях, че нощем убива малки деца и ги заравя в пресни гробове. Ти обаче ми го описа като човек, който нощем, при сняг и при дъжд, протяга ръка към уличните фенери и декламира стихове от истинския Мевляна. Отидох като скитник в Европа, отначало и аз преживях почти като този Мевляна време на страшна мизерия. През зимата се свирах в един студен тавански килер без осветление. През дърветата ми светеше уличен фенер, точно под прозореца. В неговата слаба светлина се виждаха само падащите навред снежинки, нищо друго в мрака, а на мен ми беше приятно да си въобразявам, че целият небосвод се крепи на този фенер. После си припомнях за горкия Мевляна. Това бяха съвсем дребни неща. Но сигурен ли съм, че любовта, която разпали у мен твоята от години все още поставена до главата ти „Месневи“, и обзелите ме по-после пристрастия не са започнали точно от онзи злощастен смахнат критянин?