Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

И бездруго момичетата прекарваха по-голямата част от времето си с дъщерите и синовете на пашата от Синия дворец. От синьото в него не беше останало нищо повече от боята върху двете дървени колони с двойното, разперено като ветрило стълбище, което слизаше до каменната площадка при портата към двете улици, както и от размазаните върху арката над портата няколко вида боя. На такива празници като тръгването им на училище, едновременното честване на рождените им дни — непонятно защо, все пак не бяха близначки! — и обрязването на брат им, пощенският служител изчезваше оттам, а на негово място заставаше „татко паша“. Като дойдеше време кандидатите им за годеници да се представят на възрастните в семейството, те ги водеха направо в Синия конак. За да демонстрират, че са като в собствения си дом, момичетата шетаха с песен на уста из вестибюла и когато „татко паша“ понякога открито им отправеше някоя шегичка — донякъде с откровения за негова сметка, те се смееха, възклицаваха и се преструваха, че уж му скубят брадата.

В сравнение с единия баща — пощенския служител, от когото се срамуваха, те се фукаха и не изпитваха срам с другия баща — с дългата бяла брада и снажната стойка, въпреки почти осемдесетгодишната му възраст.

На пашата вече не му бяха останали дрехи за излизане сред хората. Имаше обаче един кожен кафтан с цвят на ябълка, който, казват, навремето, когато бил сред приближените на султана, му бил подарен лично от Абдулхамид. Дойдеше ли моментът да се появят годеници, всичко, каквото беше останало от бляскавите предмети и ръчно изработените дантели и бродерии, се вадеше от скритите кътчета в Синия конак и се пренасяше в стаята за гости. Пашата се разсмиваше и си искаше кожуха с думите: „Я ми донесете плашилото за бакалите!“, завиваше се с него като с шал и за да не се вижда много-много ризата му, го стягаше здраво на кръста с колан.

Пенсионираният горе-долу преди тридесетина години паша сам беше нарекъл кожуха си „плашилото за бакалите“. А ето я и причината. В тази стая се приемаха всички нови и непознати кредитори. Пашата ги канеше да седнат на лъскав фотьойл, черпеше ги с кафе във фина порцеланова чашка с чинийка, разказваше спомените си за Абдулхамид и в същото време поглаждаше бавно-бавно космите на онази част от кожуха с цвят на ябълка, която лежеше върху внушителния му корем.

Хорицата се засрамваха от своята нетактичност и в края на разговора най-доброжелателно му даваха поисканата от него отсрочка от няколко дни. Имаше и такива, които си тръгваха, без дори да обелят и дума за борча му. Вярно, беше се разчуло как някои от най-възпитаните сред тях след известно време крещели пред портата му като платени глашатаи и ругаели този кожух с най-тежките думи. Но все пак спечеленото време си беше от полза.

На горния етаж в Синия конак живееше един човек, сърдит на целия свят.

Срам го беше да се показва пред хората, изглежда, никой в махалата не го беше виждал. Сутрин излизаше, преди да е съмнало, вечер се прибираше у дома, след като настъпи пълен мрак. Нощем до късно единствената светлина в неговия прозорец беше ту просветващото, ту гаснещото огънче на цигарите, които пушеше една сред друга часове наред.

И с него си имахме разговори все едно очи в очи, също както с учителя.

— Недей да ме отбягваш. Аз не съм човек, от когото трябва да се срамуваш. Дори се чудя дали изобщо съм човек… Виждам, бягаш от хората. Прибираш се у дома прилепен до зидовете, не си позволяваш даже да поскиташ из улиците. И да е горещо, и да е тъмно, ти криеш лицето си в яката на палтото си. Що за голям позор те кара да се криеш?

— Бях богаташ. Станах бедняк.

— Имаш право. Наистина, това е най-големият позор. От баща си ли имаше това богатство?

— Не, плод на собствения ми труд. Търгувах по време на голямата война. Купувах и продавах вагони. Тогава, когато и птичка не можеше да прехвръкне през границата, товарех и пренасях злато. Още няколко пак така големи сделки…

— По същото време в Сирия и аз извършвах големи услуги на родината. Излиза, че с теб сме нещо като братя по оръжие. Разправят, че тогава един богаташ поръчал да направят за танцьорката му от Европа цял юрган от банкноти. Да не си ти?

При просветването на цигарата забелязвам тъжната усмивка, в която се разтеглят устните му:

— Не. Аз бях много по-щедър мъж. Спомням се, че ако някоя изискана дама удостоеше с чест за една нощ някоя от моите къщи, сутринта, на тръгване, аз й подарявах нотариалния акт на същата къща заедно с цялото обзавеждане. Но вижте колко са безочливи хората, през един от най-черните ми дни по време на Примирието не тя, но една от другите жени, на които бях подарил нотариален акт, ме изхвърли от последната ми къща само с чадъра и куфара в ръце.