Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Голямата стая с изглед към улицата беше предоставена на тези две момичета. Те бяха махнали вратите на килера за спалното бельо и завивките и половината го бяха превърнали в гардероб, а в другата половина бяха поставили тоалетна маса с огледало, пъстроцветни шишенца, кутийки и какви ли не козметични принадлежности. Когато си бяха у дома през деня, там учеха песни на френски и немски език; от време на време сервираха чай на неканени приятелки, а вечер заспиваха прегърнати на леглото в ъгъла — с навити на книжки и фуркети коси под забрадките на червени, жълти, зелени и черни петна и намазани с помади лица. Малката стая до тях имаше няколко предназначения. Там спеше до обед синът, върнал се призори от сбирка в дома на имамина от старата махала или от Бейоглу. Следобед на масата по средата се гладеха неговото набрано в талията синьо сако, широките му панталони с маншети, ризите без ръкави, различните вратовръзки, после, след като той излезете, ютията се превземаше от момичетата, а надвечер на същата тази маса се сервираше и вечерята.

Така родителите, оставили почти напълно къщата на децата си, се бяха оттеглили в пристройката в градината. Пощенският служител по-рано беше много строг човек. Никой не смееше да отвори уста пред него. Но полека-лека го налегна особено спокойствие. Когато вечер жена му с пискливия си като бургия глас му пилеше на главата, той имаше вид на човек, който не й обръща внимание, а се вслушва в нещо, което идва някъде от далечината.

Жена му не искаше нищо за себе си, грижеше се изцяло само за децата. Какво ще стане с момичетата? Какво ще стане с момчето, дето от нямане на пари не можаха да го дадат в свястно училище. Хората се нареждаха така, че да носят купища пари, а нейният мъж се беше вкопчил в голата истина. Изстискваше я като лимон с тази негова заплата, пред която и хамалите в митницата щяха да сбърчат нос.

В началото на скандалите пощенският служител строяваше жена си с предишната си строгост, заплашваше я дори с бой и развод. После гневът му постепенно притихваше, приемаше разправиите по-леко, преминаваше направо към оправдания: „За бога, жено, онази работа не е точно такава, каквато я разправят. Мисля си, какво бих могъл да направя, ако не съм почтен човек, ами взема да кривна. Не виждам друг начин, освен да изтривам печатите на пощенските марки за повторна употреба, ама и това, ако се вземе предвид рискът, какво би осигурило на човек?“. А сега я слушаше с овчи поглед, без да издава звук. Синът и дъщерите отдавна не му говореха, така че с тях нямаше мъчнотии.

Един-единствен начин имаше да ядосаш възрастния пощаджия: да му предложиш да вземе отнякъде пари назаем или да купи нещо на изплащане. Само тогава погледът му се завръщаше, по лицето му избиваше пот и започваше да вика: „Няма да го бъде! Ако и на моята врата се разкрещят кредитори, ще убия и себе си, и когото докопам от вас!“…

В трамвая двете момичета говореха помежду си на немски език, ако на някое от следобедните събирания настоятелно ги помолеха, пееха песни на френски, чиито думи потъваха в общия говор. От време на време им излизаше по някой добър късмет. Те обаче знаеха как да се ценят повече от моята наивна съседка, която свиреше на уд, и затова не се предаваха веднага. Не бяха привърженички на дълготрайните годежни опити. Ако на едната й се наложеше понякога да излезе с някой кандидат за годеник на кино или на сладкарница, обезателно с нея тръгваше и другата.

В тази резервираност на момичетата имаше следи и от срама им заради къщата и заради баща им. Как щяха да поканят в тази схлупена къщурка, а най-вече как щяха да представят този безсловесен, неугледен старец с белите мустаци за свой баща пред някой обаятелен мъж, кандидат за годеник, който ги бе виждал в ослепителния им блясък като същински опаковани за подарък в лъскава прозрачна хартия и панделки кутии за бонбони? Само като си го помислеха, момичетата усещаха как от врата по гърба им се струпваше ледена вода, побиваха ги тръпки и изпадаха в истерия.

Добре, че в ниския двуетажен конак на съседния ъгъл живееше един паша, останал още от времето на Абдулхамид, който им се притичаше на помощ в моменти на затруднение и полагаше за тях направо бащински грижи. Навремето жената на пощенския чиновник за един-два дни кърмела едната от дъщерите на пашата, ето защо тази бащинска загриженост си имаше и друг заряд.

Понякога на събирания в по-изискано общество момичетата употребяваха изразите: „Татко паша каза това, татко паша направи онова…“, представяха се пред непознатите като негови родни дъщери и така доста умело изместваха встрани пощенския служител.