Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Учителят беше научил малката си дъщеря да приготвя вечерята, да се облича и сресва. Но да мие мръсните чинии — не. По-точно той не можеше да преодолее отвращението, което изпитваше към тях.

Лампата сега вече не се местеше, щеше да си свети там, където е оставена, до късно след полунощ. Бащата вземаше момиченцето от канапето и го занасяше в леглото му, разсъбличаше го и му обличаше нощничката, докато беше в ръцете му, както го носеше, обръщайки го насам-натам. Едновременно с това се привеждаше, даже си слагаше и очилата, за да прегледа щателно детето. Намираше телцето му за хилаво, ушите и вратлето му — мръсни, ризката му — разпрана под мишницата, едното копче — скъсано. Както детето беше заспало, сянката, която падаше върху очните му ябълки и под ноздрите, придаваше на лицето му изпит и блед вид. Ами безцветните устни, които потрепваха, щом си поемеше по-дълбоко дъх! След очилата, бащата вземаше лампата и я приближаваше до детската главица. Игривите сенки, които тя хвърляше върху личицето, го правеха още по-безпомощно, още по-изпито и това нагнетяваше отчаянието му. Такова всъщност беше всяко дете, потънало в сън, след умората и вълненията по най-различни поводи през целия ден. Но то създаваше подобно впечатление само ако няма майка. Без да знам, без да съм видял, можех да се закълна, че това малко момиченце не беше гледано по друг начин и в присъствието на майка си, може би вратлето му дори да е било по-мръсно от сега, а личицето му — още по-изпито.

Странна работа! Майката беше една млада жена. Докато си беше вкъщи, тя или се смееше, или плачеше, или пееше, но най-много от всичко вдигаше скандали. Това беше Жената глас! Запееше ли, минувачите забавяха крачка по улицата, дори се поспираха. Но тя използваше този свой глас не толкова за песни, колкото за скандали с мъжа си. Лайтмотивът на всичките й крясъци беше: „Искам да живея; задушавам се в този затвор!“.

Пак без да съм видял, без да знам каквото и да е, аз можех да се закълна, че тя обичаше мъжа си, обичаше и детето си. Жена, която пее с такъв глас, не може поне в отделни моменти да не обича до лудост съпруга и детето си. Въпреки това обаче преди година ги беше напуснала.

Впоследствие в махалата се разчу: тя постигнала целта си, живеела си живота, за който бленувала. Солистка била на един състав от сазисти, който обикалял из различни краища; събуждала се посред бял ден, по обед, в някоя хотелска стая, ядяла донесените от отсрещната гостилница препечени до червено ястия, надвечер си гладела обшитите с мъниста и пулчета лъскави тоалети с една ютия с димящи въглища, дето трябвало да я размахва от време на време на прозореца; вечер пред огледалото до леглото чистела с памуче, натопено в одеколон, видимите места по ръцете, гърдите и шията си, понеже нямало къде да намери място и вода за миене; по метода на ваксаджиите мажела направо върху изкаляните места на обувките си боя и вакса и ги търкала, докато заблестят; после в казиното или на сцената в парка се усмихвала на изправения до нея циганин с цигулката, защото било опасно да поглежда навън и встрани и да се смее, и запявала. Като свършела песента, двамата се отдръпвали на разстояние един от друг и се покланяли на публиката, докато им ръкопляскали. После сред две плътни редици от обожатели по тъмната улица на казиното, отдясно с охранител, отляво с полицай, тя се връщала пак в хотела.

Макар че времето беше горещо, учителят завиваше момиченцето до брадичката и отново отиваше до масата. Нареждаше една върху друга няколко книги, за да не блести лампата в очите на детето, и разтваряше учебниците и тетрадките. Работеше, а може би и разсъждаваше върху онова, което караше Исмаил да казва: „Само да знаеш какъв човек — няма равен на себе си!“.

След малко чувах леко почукване по прозореца. Идваше от залепената до нашата къща, от дома на възрастната жена, която ходеше сутрин да мие чиниите на учителя. Върху улицата падаше ограден като в рамка правоъгълник от светлина и в него се движеше силуетът на жена, източен като върбова клонка. Дори да беше най-красивият женски силует, нищо не му пречеше да е източеният силует на моята Месуле баджъ. Но благодарение на онази вълшебна свръхсетивност, която годините заложиха в очите ми, в рамката на този четириъгълник аз различавах младо, закръглено женско лице. Лице, запазило детинското си изражение — като се засмееше, лъсваха две малки, черни като маслини очи, извити нагоре връхчета на устните и леко чипо носле. Никак не беше грозно. Ако косата не беше изрусена до сламена и ако изпъкналите навън устни не бяха наплескани с червена боя дотам, че да заприлича на бясна котка, току-що изяла своите котета, можеше да се определи и като красиво. Стоеше пред прозореца, притискаше уда до полуголите си гърди, подръпваше един-два пъти струните и запяваше от тихо по-тихо някаква песен. Усмихвах се в мрака. Така се усмихвах, че го забелязваше и учителят, вдигнал глава от книгите, заради тази постепенно усилваща се в нощната тишина песен. Той също гледаше към мен и се усмихваше. Говорех му, без дори да си мърдам устните, само с тази усмивка: