Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Добре, разбрах те, не вярваш вече, така е, всяко нещо — с времето си. Но сега трябва да повярваш на това, което ще ти кажа. Аз се радвах, че можах да пожертвам нещо за теб.

— Знам го.

— Значи вече съм лишен от възможността да се радвам, че ти давам пари. Добре, тогава как да си обясним, че трябва да се радвам на тази работа?

По времето, когато Исмаил беше малък и живееше само с емоциите си, аз бях с вързани ръце — нямаше как да му обясня каквото и да е. Но сега разумът му се беше посъбудил и аз виждах известна вероятност да го хвана по този начин и да отворя малка рана в сърцето му. Това щеше да е моето малко отмъщение. Той си го заслужаваше.

— Исмаиле — рекох, — спасяваме се — не аз от теб, а ти от мен, от помощта на такъв човек, какъвто съм аз. Ето на това се радвам.

Казах вече, надявах се Исмаил да долови отровата в моите думи. Но не и чак дотам! Усетих тялото му да подскача в обятията ми като простреляна птица. Избухна в плач. Исмаил го долови, Исмаил се разплака, но нямаше какво друго да се направи. Нито от моя, нито от негова страна. Още по-страшното беше, че всяка произнесена от мен дума на утеха нямаше да промени нищо и той щеше да си даде сметка като пораснал човек, че това щеше да бъде най-голямото неуважение към самия мен.

Отделихме се малко един от друг, чакахме в мрака плачът му постепенно да стихне. После, не знам колко по-после, започна да говори пак с жизнерадостен и чист като кристал глас:

— Само че има нещо, татко… Още не съм ти го казал. Тези, които са спечелили конкурса, няма да учат в своето си училище, тоест — където си искат. Изпращат ги да учат там, където има свободни места. На мен ми се падна Бурса.

— Чудесно, Исмаиле! Не съм ходил, но казват, че е хубав край!

— Има десет-дванадесет дни до заминаването ми. Мина ми през ум да прекарам тук тези десет-дванадесет дни, стига да искаш.

— Много добре ще е, Исмаиле! Щом така искаш…

Трополенето от миенето на чиниите в кухнята секна. Откъм вестибюла се чу провлачването на чехлите на Месуле.

Исмаил снижи глас:

— Само че, ако искаш, да не казваме на баджъ, че ще заминавам за Бурса, поне до деня, когато ще тръгна. Иначе пак ще ни изпие кръвчицата. Нали си спомняш как се хвърли тогава пред колелата на колата?

След това Исмаил ми разказа надълго и нашироко за срамотиите, които беше правила в училището. Щом издебнела вратата без пазач, втурвала се вътре и я гонели, докато я изхвърлят… А ако не можела да влезе, изпращала прислужниците и съучениците да му предадат: „Исмаил да се покаже на прозореца; Исмаил да дойде в градината при оградата…“. Докато разказваше тези неща, от време на време той имитираше нейния говор и се заливаше от смях. После се катерела по оградата, махала с ръце и правела разни знаци…

— Не знаеш, татко… Децата вземат ли те веднъж на подбив… По едно време се канех да ти съобщя…

Месуле баджъ още не беше довършила работата си из вестибюла и от време на време високото й тънко тяло се извиваше на вратата, все едно влизаше змия.

— Абе, кажете и на мен, че и аз да се посмея! — намесваше се тя, без да знае защо се смее Исмаил. — Изведнъж прие странно изражение и попита: — Само да не се подигравате на мен, ей?

Исмаил ми смигна и весело й отговори:

— Разбира се, че на теб се смеем; с кой друг ще се подиграваме!?

— Неее… Ти не се смееш на мен.

Масуле баджъ беше свикнала на всякакви обиди; смяташе това направо за свое право. Срещу смеха обаче проявяваше особена чувствителност. Сега се шегуваше, защото й се виждаше невъзможно Исмаил да се присмива на нея. Обаче по друго време, чуеше ли наоколо някой да се залива от смях, веднага настръхваше и облещваше очи. Изпитваше истинско удоволствие да се поставя в най-смехотворни ситуации, разсмееше ли се обаче някой, тя беше готова на скандал и питаше със заплашителна физиономия:

— Какво става!? Маймуна ли скача по лицето ми?

Веднъж в Измир помня как Месуле баджъ изяде страхотен бой от един просяк арабин. Но да си призная, подигравката на Исмаил тази вечер беше много по-болезнена от тогава. Исмаил, с тази своя толкова крехка чувствителност, с тези толкова странни, далеч надхвърлящи възрастта му възприятия, съпоставен с нещастното дете, чийто плач слушах преди малко в тъмнината, беше за мен необяснима загадка и даже тъкмо заради това беше възможно да изпитва божествена и сладостна като милосърдието любов. В един момент тази непочтеност у него към Месуле ме раздразни и като нищо щях да му го кажа, но си замълчах. Сетих се как се разплака одеве и се изплаших да не раздвижа нови изблици на чувства у това неразгадаемо момче, а те да го разтърсят с такава сила, каквато никога не бих могъл да му пожелая.