Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Ако разрешаваш, ще остана в училището, татко! — каза и заобяснява, пак с онази грубоватост на тона, която не ми харесваше, за слабо подготвени уроци, уроци, които нямало да разбере без помощта на съучениците си, домашни за писане, книги, които не можело да се намерят извън училището, и още много, много, много…

Обърнах се бавно да погледна Талят. Той започна, както правеше при намаз, да си мърда очите, устните, носа си…

Това наистина беше важен въпрос. Когато каза, че Исмаил иска да прекара лятото с нас, Талят ме беше излъгал. Не помнех дословно думите му. Може да е говорил със заобикалки, за да си остави отворена вратичка. Но каквито и да са били, те бяха оставили у мен такова впечатление. Чисто и просто, Исмаил не ни искаше; и за да не ми остави време да изрека подобно предложение, на един дъх ми изприказва бабините си деветини. Така например, като нямаше какъв друг номер да измисли, приказката му за „слабо научените уроци“ беше съвсем открита лъжа, не е ли така?

Ех, защо ли някакво вътрешно чувство не ме направи по-приказлив, защо ли не му се ухилих, защо не му казах: „Чакаме те у дома!“.

Да, Исмаил не ни искаше. Това бяха номерата на Талят. Може и да не бяха… Не си ли личеше — мигаше на парцали отсреща ми като мишка, хваната в капан… носът му притреперваше. Месуле баджъ пак беше хванала натясно Талят, а той, уплашен от нова сръдня, преметна мен.

Исмаил остана видимо доволен, че толкова лесно разрешихме въпроса, смееше се. Опасността беше отминала и сега провеждаше словесно състезание с Талят на други теми.

Можехме да постоим още в това кафене. До вечерта имаше сума ти време. Искаше ми се да е така. Докато бях окрилен за кратко от надежди за Исмаил, сега наистина щеше да ми бъде трудно да се разделим с този горчив вкус на ръжда в устата. Очаквах някакво чудо, като обиден влюбен, току-що разбрал, че всичко вече е свършило. Но трябваше да стана, на всяка цена! По улицата отсреща се зададе един човек с торба и тояга. Той щеше да пообиколи бавно-бавно редицата от дюкяни отпред, щеше да завие насам, да се позабави по малко при всяка една маса и да дойде право при нас. Защо не помислих по-рано за такава опасност?

Скочих неочаквано на крака и заявих:

— Извинете ме, момчета! Трябва да тръгвам! — И сякаш имаше кой да ми държи сметка, изрекох смехотворната и за самия мен лъжа, която никога дори не ми беше хрумвала: — Имам си работа!

Онова място на бузата ми, където ме беше целунал Исмаил, още стоеше влажно, докато влизах вкъщи, неподвластно нито на слънцето, нито на вятъра през дългия летен ден. Така се задържа и през цялата нощ, чак до сутринта.

В края на септември, когато една вечер се връщах у дома, на вратата ме посрещна той. И пак ме целуна с влажните си устни.

Беше полудял от радост. Излязъл втори на не знам какво си състезание. Видя, че не съм разбрал добре, и поясни:

— Значи, станах държавен ученик без заплащане на такси. Отсега нататък вече няма да даваш пари.

Исмаил смяташе, че с тези думи ще ме зарадва. Но това означаваше, че вече беше прерязана и последната връзка между нас.

Месуле баджъ се зададе откъм улицата с един заклан петел в ръка. Като ни видя двамата един до друг, се разплака и започна да вика. Люшкаше този петел напред-назад, така че и по мен, и по брадата ми се сипеха капки прясна кръв. Исмаил се заливаше от смях и обясняваше:

— Беше обещала, че ако си дойда, ще заколи петел… Късно снощи отишла да търси пазача…

На трапезата сто пъти повторих, че много се радвам, но през нощта, когато останахме само двамата, Исмаил ми каза:

— Не, татко, не, ти не се зарадва така, както очаквах.

Със закачлив и шеговит вид, какъвто досега не бях виждал у него, той ми намигаше с едното око, плезеше ми се, мъчеше се да ми покаже, че каквото и да му разправям, няма да ми повярва. Това сигурно бяха маниери, научени от изтънчените деца в училище.

— Виж сега, Исмаиле — засмях му се аз. — Виждам, ти вече си станал малък мъж. Проумял си много работи. Ще ти кажа нещо: без да са нужни други доводи, веднага ще се съгласиш колко са верни думите ми, че съм се зарадвал.

Казах му, че вече не е дете, и хванах главата му така, както преди, когато в Тамашалък нощно време трепереше от треска и аз го вземах при себе си да го гушна до гърдите си:

— Преди това ще ти задам един въпрос. Но искам откровен отговор. Бях ти казал, че са останали пари от твоето семейство. Ти какво ще речеш?

— Да, татко, тогава ти повярвах. Но като се размислих после…