Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Недей да идваш! Срам ме е!… Цветето на бунището ни презира! Сякаш го виждам в някогашния му образ на малко момче, изправено на крачетата си като същински Нимрод с насочени към небесния Аллах стрели и присвити в отвратително предизвикателство очи и ноздри. От мъка се сгърчих на земята, стиснах очи, заблъсках с юмруци по слепоочията си, по бузите си, стенех:

— Аллах да те накаже, селяндурка такава! Аллах да те накаже!…

Два дни подред заплашвах Месуле баджъ, че ще я изхвърля с все юргана и дюшека на улицата, разплаквах я, хоках я; на третия, в присъствието и на Талят, я накарах да сложи ръка върху книгата с поемата, тъй като у дома нямах Коран — и да се закълне до гроб. Така приключихме с въпроса. Или поне аз предположих, че е така, и повече не проявих никакъв интерес.

Но истинското приключване, и то такова приключване, че да няма връщане назад, стана през есента на тази, първата година.

Една лятна вечер си седях вкъщи. Талят пристигна доста елегантен на вид — с изгладени официални дрехи, само като за петък и празниците, избръснат, подстриган…

— Познай откъде идвам, де! — засмя се той насреща ми. И сам обяви: — От училището на твоето момче! Директорът ми написал послание като на настойник… Отидох, срещнахме се. Съобщи ми, че момчето завършило класа трети по успех… Дори щял да бъде първи, но един-двама от учителите извършили несправедливост към него… Не много голяма, но… Момчето понякога се цупело и дразнело учителите… „Училището се затваря; през ваканцията то ще отиде ли при семейството си?“ — попита директорът. „Наистина, не знам!“ — му отговорих.

— Как да не знаеш, Талят бей? При кое семейство?

— Така де, но трябваше да проявя съобразителност. Защото малко след това се видях с момчето… Пораснал е още повече… Слава богу, в настроение си беше, и весел… Дано Аллах да те пази жив и здрав заради него… Попита ме: „Татко няма ли да ме вземе?“.

— Исмаил ли?

— Точно така…

— Такава ли ни беше уговорката с Исмаил?

— Че с дете, драги, прави ли се уговорка? Дали ще вземеш Исмаил у дома, или не — ти си знаеш. Мен ме е страх да се бъркам във вашите работи… Какво ми дойде на главата и с баджъ… Момчето обаче непременно иска да се види с теб.

Получих сърцебиене, не можах да му отговоря.

— Завърших класа, казва, искам да целуна ръка на татко.

Загубих ума и дума.

— Наистина, все пак ти си знаеш, но няма смисъл момчето да се огорчава…

„Така ли мислиш?“ — исках да кажа, обаче само се усмихнах горчиво.

— Разбрах, смяташ, че не е правилно… Добре, какво да кажа?

Хубаво е, че Талят беше намерил начин да не ме притеснява излишно. Но странно, и на това не се радвах. Говореше с нервно напрежение, като някой, който е решил да не се качва на кораба, а го гледа как отплава.

Корабът тръгна. Талят ми говореше:

— Тогава утре пак ще отида в училището. Утре е петък, учреждението ми не работи, обещах да изведа момчето. Заслужава го, след толкова блестящо взетите изпити. Имам намерение да го заведа най-напред в парка, сетне — на кино в Сиркеджи. Но… интересно момче! Иска да отиде другаде… Имало една джамия „Карие“ 46, да отидем да я видим… И една друга джамия… Забравих й името… Що за момче е това, реакционер ли ще става?

— Добре… — само това успях да кажа.

В стаята се смрачи. Месуле баджъ още не беше донесла лампата. Талят ми обясняваше нещо, но не го слушах. В ума ми се въртеше все онази сутрешна разходка… Виждах ги хванати ръка за ръка да бродят по разни тесни улички, виждах как Исмаил се катери по оградата на тюрбето и се опитва през спуснатите кепенци да надзърне вътре. Къде беше джамията „Карие“? Отначало си мислех, че е в Египет. После разбрах, че е някъде оттатък опожарените места. Знаех само в каква посока е, както знам и посоката на Каабе. За мен беше вече крайно належащо някой ден по-нататък да отида да я намеря тази джамия, да я видя.

Талят остана у нас до късно. Онази нощ той надмина всичките си щуротии, цялото си сладкодумие. Разказваше анекдоти, за да разсмее Месуле баджъ, даже направи фокус, като сложи една монета в кибритена кутийка, а я изкара от носа й, и какво ли още не. Като останахме сами, той извади тефтера и ми заобяснява кога и как ще си изплати заемите към мен. Също както на анекдотите и фокусите, аз само кимах с глава:

— Да, да!

Пред очите ми обаче бяха все вградени мраморни колони, полутъмни кубета, в които отеква звукът, олтари, полилеи и сред тях — Исмаил, наведен на една страна, за да ги разгледа, слабичкият Исмаил, толкова малкият Исмаил, че да те разтопи от жал…