Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Старинна гъдулка (…) гроша!

Сред хората избухна силен смях.

Викачът изчака малко, после попита:

— Няма ли желаещ за тази аванта?

Отново смях.

Собственикът на гъдулката беше доста бедно облечен караденизлия с побелели коси и мустаци. Нямаше места за сядане по пейките, затова клечеше на земята и изглеждаше засрамен. Викачът се наведе, размени си с човека някакви приказки и отново вдигна глава. Този път изглеждаше огорчен, но не се отказваше и от шеговития си тон. Викна отново:

— Заради авантата поисках от собственика няколко гроша отстъпка. Не е съгласен. Имал тежко болен. „Ще си вървя у дома — казва, — трябва да изкарам пари за път!“.

Сред струпалите се хора този път не се чу глас. Викачът вече се готвеше да остави гъдулката, когато направи последен опит:

— Не я гледайте как изглежда отвън! Имала чудесен тон…

Тогава караденизлията се изправи на крака — беше нисък и малко понакуцваше с единия крак. Взе инструмента от ръцете на викача. Но моментално ми направи впечатление, че това не беше случайно докосване, а досег с болка и обич, като че ли прегръщаше понесъл обиди свой приятел, сякаш водеше за ръка сакатото си чедо… После изтегли лъка и от гъдулката се разнесоха чудни звуци. Част от някоя караденизлийска песен ли беше, или импровизация, не знам. Но звуците така ми пронизаха сърцето, че без да искам, очите ми се просълзиха.

На предния ред седяха двама дебели мъже. Единият се отърси от дрямката си и с глас, който излизаше като хъркане през запушения му нос, рече:

— Абе, хубав тон има, трябва да се купи!

Той смяташе, че с късите си и дебели пръсти, накичени с изумрудени и рубинени пръстени, и с хърхорещия си запушен нос ще изтръгне от гъдулката същата звучност. Но приятелят му го отказа. Потърсих с поглед наоколо някой друг. Когато аз ще купувам нещо от търга, не смея да наддавам на висок глас. По-точно, нямам право да правя някои неща, които правят хората, непринадлежащи към моята класа. Ако видех някой, от чийто външен вид нямаше да се стресна, щях да го помоля да я купи за мен. И какво щях да правя с нея? Може би да я върна пак на собственика… За да зазвучи пак така в неговите ръце… Като взех да остарявам, в характера ми избуяха непонятни черти. Както се оглеждах така за някого наоколо, какво да видя? Сред тълпата зад викача — моят Талят. С вързоп под мишницата и с бронзов хаван в ръка. Веднага разбрах каква е работата: Талят пак беше натясно. Носеше няколко вещи във вързопа и хавана, за да ги продаде. Слава богу, бронзовият хаван му донесе една-две лири и ние си тръгнахме от битпазара.

Така се сдобрихме с Талят. От време на време, като му се стегнеше душата, идваше в моя дом, гощавахме го. Даже когато времето беше много лошо или се беше скарал със своите хора, нощем оставаше да спи в моята стая.

За Месуле баджъ посещението на гостенин в нашия дом, особено ако е за ядене и за преспиване през нощта, беше изключително радостно събитие, същото като Празника на телето в Тамашалък. Кой знае какви спомени от вилата на Сюрури паша започваха да се вихрят в горката й глава. Каквито неща имахме скътани за показ, тя ги вадеше и изсипваше насред стаята. За Талят приготвяше съвсем чисти чаршафи, изгладени нощници от батиста, подрънкващи с пулчетата си везани чехли. В кухнята вареше всевъзможни ястия с пълнеж, трополеше със сатъра за месо, навред из къщата се разнасяше мирис на гореща халва.

Появеше ли се на прага ни Талят, тя започваше да размахва ръце като готов да литне щъркел, спускаше се към него, възторжено ахкаше: „Господине!“, и се хвърляше да му целува пешовете. Ето, това беше картинка, която заслужаваше да се види. Даже един ден, както Месуле се мъчеше да докопа калните пешове от пардесюто на Талят, той пък се наведе да предотврати това и главите им се сблъскаха.

Вещите, които той видя в моя дом, представляваха такъв разкош, какъвто не би могъл въобще да си въобрази през целия си живот. Горкият Талят смяташе, че веселите дворцови представления, този театър за гости, който му изнасяше баджъ с цялата си жизнерадост и увлечение, заискрили в белите й зъби, са в негова чест, и направо се сбъркваше какво да прави.

Дните, в които идваше у нас, бяха дните на най-големите му домашни скандали или беше изхвърлен от къщи по какви ли не причини. Имаше моменти, когато притискаше слепоочията си с пръсти, затваряше плътно очи и като момче, преуморено от зубренето на Корана наизуст, дълго-дълго се люшкаше насам-натам. Сетне отваряше широко очи и като някой селянин, зашеметен от безграничния разкош на двореца, където е поканен, оглеждаше всичко наоколо едно по едно. Наред с това, като се усетеше понякога къде се намира, забелязвах, че се наежва, а очите и носът му започваха да трепкат с някакво странно безпокойство. Но започнеха ли чиниите с гозбите и халвата на Месуле да пълнят трапезата, тази негова скованост изчезваше на бърза ръка и Талят пак си ставаше предишният Талят.