Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Да дойдат при мен тия, дето правят дамгите!

Дошли тия, дето правели дамгите. Издълбали върху челото на брадатия още една буква и „Хар-и Рази“ станало „Фахр-и Рази“, което означавало „Човекът, с когото градът Рей ще се гордее“. Този човек бил прочутият ирански поет и тълкувател Хазрет-и Фахр-и Рази.

Дали е истина този разказ? Възможно е. Щом онзи малчуган, който вечер се просваше пред мен по корем в цял ръст да чете от край до край големите книги и да ме пита за строфите на персийски език, можа да ме дамгоса право в сърцето и ме навикна нощем да чета поеми, не трябва да изглежда невероятно и това, че един всесилен шах все пак е успял да изкара от необразования мъдрец един Фахр-и Рази.

Да, моята любов към четенето беше вдъхновена от този разказ. Когато четях книги, в съзнанието ми проблясваха някакви светлинки, усещах, че се раздвижат дребни мисли, които не приличаха на обичайните. Ще се озовем ли с него по-нататък пак така, един до друг, в нощ като тази? Не мисля. Надявах се. Представях си как, ако се случи нещо подобно, щях да споделя тези си мисли. Виждах как се променя погледът му пред новите неща, които чуваше от мен. Ето това беше моят детински блян, който ме подтикваше да чета поеми, като се събудя от време на време от унеса. Блянът да се покажа пред Исмаил променен, на новото ниво, което съм постигнал.

Годините значи не променят човека. Сега, с побеляла коса и брада, се старая да преповторя чрез поемата жалкия си опит от детските години с уд да завладея сърцето на едно момиче.

Горката Месуле, тя не ги знае тия работи. Не знае защо една нощ скочих изведнъж от кревата си, с риск да счупя още веднъж счупената си ръка.

Една вечер се върнах у дома болен и много уморен. На туй отгоре бушуваше и южният вятър. С отворената на коленете си поема, аз се намирах в едно от ония състояния, когато не знаех буден ли съм, или спя. Може би заради шума от непрестанното дрънкане на стъклата унасянето и събуждането ми преливаха едно в друго.

В този момент цялата ми стая си стоеше наяве с всички свои вещи — пред очите ми бяха табелките на стената, развяващото се от вятъра перде — и изведнъж насън ми се яви един още по-малък на вид Исмаил; покатери се на развяващото се перде, босите му крака се залюляха над празното пространство; щеше да падне. Ето тогава нададох непознат за мен вик и скочих; паднах на пода върху ръката си.

В махалата не знаеха кои сме, с какво се препитаваме. И тук, както в Тамашалък, приличахме на изгубен насред океана разбит кораб.

Отначало се опасявах от бъбривостта на Месуле баджъ и се опитвах да не й позволявам да приказва излишно с хората от къщата и с близките съседи. Но по-късно видях, че това са напразни усилия и онова, което ме плашеше, тъкмо напротив, повече е за похвала. Месуле баджъ със своите спомени, за които не можех да си представя, че са по-стабилни от спомените на един щъркел, със своя неправилен, трудноразбираем говор като на четиригодишно дете, описваше Тамашалък толкова различен, че дори и аз взех да се смятам за някакъв владетел, абдикирал от властта в страната си и заминал с цялото семейство в една далечна, доста странна и неизвестна африканска държава с много характерни особености.

После постепенно разбрах, че и в тази махала, както и в Тамашалък, всеки е потънал в собствените си грижи и никой не поглежда към другия.

Единственият гостенин в нашия дом беше Талят. Май го казах и преди. Когато научи с какво се занимавам, той се стресна — в нощта, когато се разделихме при входа на парка, усетих, че се отвращава дори от моето провлачено ходене. Неговото обещание „Пак ще се видим!“ беше лъжа. Но в същото време някакво предчувствие ме беше предизвестило, че това няма да продължи дълго. И ето че стана точно така.

Битпазарът беше едно от любимите ми места. Харесваше ми от време на време да се мотая там. Това беше едно от местата, където равновесието, за което говорих по-преди, беше нарушено. Тези, които бяха дошли притиснати от нужда да продадат някои стоки, някои скъпи за тях дребни вещи, бяха малко или много объркани хора; вярваха прекалено много — както комарджиите, на случайността и на щастието, което можеше да им донесат някои. Такива бяха и онези, които с малкото пари на ръка се надяваха, че им се е паднала голяма печалба — например да стегнат чеиза на някое бедно момиче. Наистина, там беше мястото, където не се държеше много-много сметка на парите.

Един ден си почивах на една от пейките около сергиите. В един момент викачът взе някаква странна и заоблена гъдулка, която отдалече приличаше на почерняла кухненска тава. Човек се присмива само на грозотата и уродството у себеподобните си. Но този се подиграваше на гъдулката, държеше я с отвращение само с върха на пръстите си, люшкаше я като хванато за опашката мъртво животно и викаше: