Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Да, и щастливият човек е с толкова широки пръсти към бедняка, колкото и нещастният — щедър е. За нас най-страшното нещо, истински мъртъв сезон, е времето, когато сърцата започнат да пулсират с ритъма на машина — равномерно и ритмично. Няма чак толкова голяма разлика между скръбта и радостта. Важното е да се наруши това ужасно равновесие и везната да започне да се мята надясно-наляво в пълен хаос.

Има моряци, които се завръщат от плаване в такава мизерия, че тя се е просмукала чак в костите им, дрехите им се разкапват от влага и мухъл. Земята, по която ходят, все още се люлее под краката им, като заспиват, бавно се издигат и потъват в леглата си нагоре и надолу, сякаш са върху гребена на бучаща в глъбините грамадна мъртва вълна.

След такива разходки се връщах у дома в Сюлеймание зашеметен горе-долу по същия начин, а потресът от това, които виждах и чувах, ме държеше напрегнат дълго време. В обятията на коя ли любима бих почувствал в такъв момент онзи покой, който получавах в своя домашен кът? Имах си любимото ъгълче върху големия креват срещу прозореца със строшените кепенци, който гледаше към Златния рог, към тепетата на Бейоглу, а в ясно време — към част от кубето на Сюлеймание и едното й минаре. Бях го застлал с няколко парчета кече, попаднали ми подръка миналата година, част от килим и една еленова кожа, която, макар и овехтяла, изглеждаше свежа като жива. В цветната ниша, вдълбана в стената до мен, имаше по една-две дреболийки, които си харесвах и исках постоянно да са ми подръка. Месуле баджъ имаше навика дори в дъждовно време всяка заран да полива хилавата асма и тя постепенно порасна и плъпна по стената на къщата и покрай прозорците към градината. Държах кепенците постоянно затворени, защото трудно се застояваха отворени и при най-малкото напъване гъбясалите от влагата им криле се разпадаха от тук от там на пепел. Това донякъде ми помагаше, защото зимно време вятърът в този район беше доста остър, а те го спираха, а през лятото, в прекалено горещите дни, поддържаха стаята хладна и здрачна. После — нас нямаше кой да ни гледа, тъй като покривите отпред слизаха стъпаловидно към Златния рог и по тях нямаше друго живо същество, освен няколко щъркела, така че тази закътана стая ми създаваше чувство на неописуемо усамотение и сигурност.

Когато не палех лампата, нощем през пролуките на кепенците по тавана и по стените се прокрадваха бледи зеленикави светлини. Нишка по нишка, те създаваха представата за течаща вода, в която се надигат вълни, която кипи и бушува, и дълго време пораждаха у мен страх от причуващото ми се ехо на плискаща се вода, долитащо от морето, там, долу, въпреки че това беше абсолютно невъзможно.

Дали идваха от морето, или от небето, или само от току-що не докрай нанесените влажни и хлъзгави бои по зейналите дъски на кепенците, в лунни нощи с озарени небеса тези светлинни нишки пораждаха у мен представата, че лежа в голяма тръстикова колиба. Ако човек може да се влюби в нещо друго освен в жена, онова, което изпитвах в тези толкова объркани за мен времена към тази стая и към този креват, не можеше да се нарече нищо друго, освен любов.

Сънят и будуването са два коренно различни свята. Аз обаче в някои нощни часове, прекарани в този креват, наистина не бях в състояние да кажа в кой от тях се намирам. Тялото ми беше капнало от умора, нямаше как да направи и най-малкото движение, всяка част от него поотделно спеше. Да, костенурката потъваше в сън. Обаче птицата, затворена под своята тежка и уродлива коруба, беше будна. От мястото, където се излягах на гръб върху една височка възглавница за стена, виждах по тавана отраженията на браздите от кипналата вода, рамките на двете големи табелки, окачени на стената отсреща, и лъскавите им надписи, огъня в печката през постоянно вдигнатия й капак. Буден бях, значи. Но в същото време сред тях постепенно затрептяваха някои от лицата, които бях срещал през деня — те говореха, смееха се и плачеха с гласовете си — безплътните създания от света на реалността бяха само сън. В такъв случай как да определя в кой от тези два свята се намирах сега?

Понякога под напора на вятъра вейките на асмата започваха да се блъскат в прозореца, печката леко боботеше. Безупречно ги следваше похъркването на Месуле баджъ, задрямала, както си седи, проточила лице към огъня. Привиденията ми шушукаха помежду си, неочаквано млъкваха и се спотайваха, също като деца, дочули отвън да се тропа. Дъските на кревата започваха от само себе си да проскърцват. Протягах олекналата си ръка и палех лампата в нишата.