Тук-там групи от по четирима-петима мъже, изправени като в Дивана 44, си разказваха спомени за покойника и анекдоти. Умрелият постепенно отпадаше от дневния ред, разговорът поемаше по други русла: говореше се за политика, за това, за онова. Междувременно някой прекалено самозабравил се разказваше нещо на висок глас и дори се разсмиваше, а това го караше да трепне така, сякаш го е втресло, и темата за покойника отново се връщаше; физиономиите пак ставаха мрачни и се удължаваха; някой посочваше пръстта и отронваше с тежка въздишка: „Ето, тук е краят на всичко!“.
* * *
На гробищата разпознах една важна особа, говореше се, че е доста близък с покойника — старец с ниско и тежко тяло. В гърдите и при корема беше толкова дебел, че късите му ръце и крака седяха в сякаш подгънатите му дрехи като изправени и неподвижни. Над това тяло — червендалеста и гола глава, точно като европейските сирена по бакалниците в Бейоглу; под носа му, от който бяха останали само две малки дупки — остри и къси мустаци, същинска четка за зъби…
Понеже не можеше да върви, сигурно го бяха докарали с автомобил. Сега си почиваше, облегнал гръб на решетката, с която беше ограден един гроб, отпуснал задните си части върху пардесюто на един от тримата си придружители, разстлано върху иззидания под решетката постамент, час по час изтриваше с кърпичка очите и лицето си.
Според това, което звънтеше в ушите ми отстрани, тази смърт го бе потресла повече от всеки друг. Заобиколих покрай кипарисите и застанах зад друга решетка, обрасла с диви пълзящи храсти и трънаци, така че да мога добре да го виждам и чувам.
Тъй като беше толкова високопоставена личност, колкото и покойникът, човек не можеше лесно да се доближи до него — изключвам тримата му придружители. В същото време някои се вторачваха в него и дълго време го наблюдаваха отдалече, след което набързо отиваха и му се покланяха, но не се осмеляваха да проявят излишно неуважение и след няколко думи се оттегляха назад.
Бива ли при гроб да има делене на големи и малки? Той подаваше с неподправена чистосърдечност ръката си и казваше: „И вие да сте живи и здрави, приятелю, или братко, или синко!“, сетне по лицето му се изписваше гримаса, като че ли ще се разплаче. Неизменно повтаряше: „Каква жестокост! Той ми отне правото! Аз имах правото да умра! Едно право е отнел през живота си, и то беше моето!“, после слагаше ръка на гърдите си и добавяше: „Как само ми изгори сърцето!“. Тогава заедно с тримата си постоянни придружители в един глас започваше да мърмори нещо неразбираемо, сякаш четяха Фатиха 45, така че накрая се получаваше нещо като опело. После внезапно се обръщаше към някой от тримата:
— Абе, онова там, на отсрещното тепе, дето се виждат колибите, село ли е? Да не би да настаняват там преселници?
От мястото, където клечах, подпрян на бастуна си, дочувах оттук-оттам по някоя дума.
— Ей, я виж там, в ниското, това е станало като кошара за кучета. Където и да се намират, кучетата ще изровят умрялото и ще го изядат. Общината да беше помогнала малко.
— Благодаря, приятелю! Каква жестокост! Той ми отне правото!
— Абе, не изпратихме отговор на телеграмата от Казъм, нали? Не забравяй, като се върнем! Напомни ми!
— Абе, дали кебапчийниците в Еюб още си седят?
Сред дърветата започваха да се разнасят стиховете на задължителната при намаза молитва, но така или иначе, все още нямаше знак, че гробът е завършен. Тримата придружители на знатната личност се поотдалечиха и започнаха да си говорят нещо, а него го оставиха насаме с мислите му. По едно време той бръкна в постланото под себе си пардесю, мушна ръка в джоба му и извади някакъв вестник, разлисти страниците, прегледа ги, после пак го сгъна и го върна на мястото му. Този път обаче ръката му напипа в джоба и нещо друго. Печени кестени в книжен плик! Взе един, стисна го между пръстите си, кората му изщрака, после го пусна в плика, а плика — в джоба. Не след дълго обаче отново го извади. Беше се престрашил. Извърна едва-едва глава, огледа познатите си, които разчитаха надписите по надгробните камъни, после обели един кестен, изяде го, след него още един… И тъкмо щеше да лапне третия, когато на няколко крачки от него се появи една личност с дребно лице и черна брада.
Беше много висок и слаб в тялото мъж. Затова, както вървеше по засъхналата кал с протегната напред глава, създаваше впечатление, като че ли всеки момент някакъв товар, разклатен на главата му, ще се катурне на земята. Новодошлият, силно развълнуван, прегърна дебелия големец през раменете и възкликна:
Читать дальше