Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Пазя един спомен, останал от детството ми. Една наша калфа, черкезка, освободена много преди да се родя, беше дала дъщеря си на един майор. Един ден той умря. Баба ми ни взе със себе си и ни заведе в къщата на покойника, която не беше много далече. И старата калфа, и жената на майора, всъщност дъщеря й, като ни видяха, в един глас взеха да се надвикват:

— Какво ще стане с нас? Отиде ни караулът на вратата!… Отидоха ни дажбите за хляб, за масло…

Сред тези отишли си неща най-реално си беше отишъл този, който никога повече нямаше да се върне — самият майор. Още тогава ми беше направило впечатление, че нито веднъж не споменаха името на горкия нещастник.

Наред с това, колкото е по-голяма навалицата от живи човешки тела край покойника, толкова повече мръсотия се натрупва. Пример за това видях на погребението на една важна личност, която закараха в Еюб. Ще го помня вечно като мое лично нещастие. Най-отпред — изрядна музика, след нея — колони от войници, пехотинци с обърнати надолу пушки, блестящи военни моряци, жандармерия, полиция, после — цели училища; пъстроцветни мъжки училища, женски училища; по улиците — венци от цветя, извисени нагоре като Висящите градини на Вавилон; сетне ред след ред, както е по протокола — големците на Истанбул, почетните особи и най-накрая — едно гъмжило от пешеходци, проточили се на такава дължина, че задните не чуваха музиката отпред…

Понякога шествието спираше, между ръцете на тези, които искаха да качат важния човек на кола, и на онези, които се бяха вкопчили здраво в ковчега, за да го носят на ръце до гроба, започваше такова бутане и блъскане, че когато ковчегът започваше да се тресе и люшка, така че сърцето на човек да му изскочи през устата, жените по прозорците и оградите се разпискваха и шествието отново тръгваше по пътя си.

Важният човек отиде до Еюб, носен на ръце, по-точно — на пръсти, без да се качи на колата си за последен път. Шествието вървеше толкова бавно, че можех, като се уморя, да седна някъде, подпрян на бастуна си, да си почина на воля, даже да пийна едно кафе в кафенето за хамали и после, без да се напрягам, пак да го настигна. Съвсем малка част от възрастните или доста наедрелите особи от висшето общество, несъмнено отдавна забравили подобно дълго и изтощително ходене, си разрешаваха да напуснат шествието и да се качат на следващите ги по петите автомобили; другите обаче, както изглежда, бяха решили със стиснати зъби и нокти да изпълнят докрай последните си служебни задължения.

Останалите твърде назад се бяха смесили с разреденото гъмжило, говореха помежду си, пушеха, докато по-предните не можеха да го правят и това притеснение придаваше на физиономиите им сериозния и страдалчески вид, толкова подходящ за погребение.

От време на време по прозорците или балконите се подаваха жени със свежи лица, с голи ръце или крака — и шествието им мяташе по един кос поглед, с по едно око, като петли. Нищо друго не променяше хода му, то си продължаваше все така, толкова дълго, че когато участниците му нагазиха в поникналите до коляно зелени поляни на еюбските гробища, шествието неудържимо се разпръсна навред. Слава богу, ситуацията предложи десетминутна почивка и това подейства добре. Колкото и прецизно да са подготвени погребалните шествия, гробът никога не е готов и винаги има нещо, което липсва или трябва да се поправи.

Докато мъжете, чиито глави и голи гърди стърчаха от трапа, припряно искаха или вар, или камък, или вода и какво ли още не, обществото получаваше кратък отдих, за да даде почивка на своята печал и да си поеме дъх.

И тогава стана така. Множеството, също като доведено на майски празник училищно шествие, за известно време забрави защо е тук. Докато стане готов подготвяният гроб, някои се разпръснаха по-надалече и насядаха на групи по земята или наклякаха, или направо се излегнаха върху постланите вестници и пардесюта. Другите пък, които се страхуваха да не настинат, си почиваха плътно облегнати само до кръста на някое дърво, със свити пред себе си крака, трети се отделяха от познатите си, отдалечаваха се, обръщаха лица натам, където нямаше жива душа, и вглъбени в себе си, съзерцаваха отсрещните хоризонти…

Онези, които имаха роднини и близки в Еюб, използваха случая, че са тук, и тръгваха да търсят гробовете им, за да почетат и тяхната памет, водеха им и по един-двама гости. После сред високопоставените посетители на днешното погребение имаше и немалък брой изтъкнати мъже, които не бяха забравили старата писменост. Те обикаляха между все още стърчащите, останали изправени надгробни камъни и търсеха четливи епитафии, четяха ги на висок глас на младежите, за които предполагаха, че не са успели да сварят епохата на старата писменост; възхищаваха се от старата литература, ама, моля ви се, всеки каламбур, всяка гатанка и израз има по няколко смисъла. Други пък, още по-нататък, беряха сред влажната трева маргаритки, някои дялкаха с чекийките си върховете на отчупен на минаване свеж клон…