Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

В същото време моята обич към гробищата идва не само от мисълта да припечеля нещо. Както различните служби и учреждения, гробищата се превърнаха за мен в нещо повече от истинска школа, отколкото в място за печалба.

Какви възвишени вдъхновения са пораждали гробищата у нашите някогашни поети с прекрасни сърца!

И наистина, колко сериозен и вглъбен в мислите си е човек, когато върви след покойника. По пътя той съблича от себе си всякаква настървеност и алчност, остава съвършено гол; и защото се е отказал от земните блага — като някои наскоро пристигнали в нашия край бежанци, — се превръща в човек, който прилича на седящия в празната бъчва гръцки мъдрец Диоген.

Идват ми наум някои куплети:

Да, щом това е резултатът, за какво ти е сан, отличителен знак, баня, хан, дом? Каква полза от излишни спорове и кавги, от злоба? За какво ти е необходимо толкова безочие, наглост, нахалство? Защо хората да се нагрубяват и обиждат един друг заради куп нищо и никакви преживявания?

Наистина, като се замисли човек в какво състояние е този, който се полюшва отпред в такта ту на мелодия алатурка, ту на музика алафранга, като нищо ще свали каквото е имал на гърба си и така ще продължи нататък.

Обаче за такива като мен, които са превърнали тази работа донякъде и в търговия, както и за онези, които с течение на времето са свикнали малко или много със звуците на траурната музика, въпросът има и други страни. Както разсъждава поетът с прекрасното сърце, смъртта слага край на всичко и с кокалите на горкия мъртвец се изхранват не само червеите от гроба. Има цяло стълпотворение от такива, които ще ядат оставените от човечеца пари; ще лежат в леглото, където е починал, ще обуват чорапите, които е събул от краката си. Самият аз с този черешов бастун в ръце — спомен от един покойник, не съм ли такъв червей? И това не е всичко. Ако умрелият е някой чиновник, в обкръжението му има такива, които ще се хванат гърло за гърло кой да седне на опразнения от него стол. Ако е някой беден вехтошар, ще се намери кой да преживява години наред с неговия кош и с неговите клиенти. Или ако е оставил дъщеря, все още подрастващо девойче с красиво личице — ще има и такива, които ще я прелъстят и като неизчерпаемо съкровище ще си я прехвърлят от година на година, от ръка на ръка, от гърди на гърди. Даже може да се помисли и за по-нататък. Знам ли колко персони колко години ще живеят от този човечец, след когото вървя, без да знам сана му и името му, от неговите идеи, подредени хронологично в книги и по катедри като кубетата на някоя баня? Случайно познавах приживе един от погребаните в Меркезефенди. Беше дребен мъж, с рядка брада, не се различаваше кой знае колко от мен по външния си вид. Срещах го, като търсеше по пазара евтин зарзават, облечен в износено палто, с възкъси панталони над разкривени обувки. И понеже беше невзрачен и тих човек, търговците му викаха „бащице“, а някои от тях дори го ругаеха. Виждах в замяна на това някои доста елегантно облечени мъже да му оказват повече от уважение. Докато той се опитваше да закрие с ръце кръпките по палтото си, онези му закопчаваха копчетата отпред и му целуваха същите тези ръце. Този старец, който изплашено премигваше с очи пред ругатните на зарзаватчиите — неколцина от тях разпознах сред хората на погребението, — щом се заговореше с въпросните елегантни мъже, внезапно се променяше, вдигаше гордо глава като петел от дребните породи, редеше думите си странно убедително и се смееше.

Един ден, пак на пазара, разбрах, че този човек е един от най-големите ни съвременни композитори. Не знам кои песни или големи произведения е композирал. Но колкото пъти по вечерно време съм дочувал през отворените врати на някое вариете някое момиче да пее — сред чаши, тютюнев дим и ръкопляскания, — винаги съм си спомнял за този нещастник и съм се питал: „А може би целият евтин вечерен пазар е собственост на наругания от тамошните зарзаватчии бедно облечен човек. Колко ли души изхранва този останал след горкия покойник глас! Кой знае колко лири взема на вечер момичето с блестящата от пулчета рокля и оркестрантите покрай нея, които се борят с удовете, цигулките и тарамбуките; сервитьорите в бели престилки, които се гонят с подредени подноси в ръце; собственикът на вариетето, седнал на масата в ъгъла да си изчислява данъците, държавата — нали тя ще вземе този данък; жената от масата точно срещу прозорците, заслушана в песента, забулила лицето й с копнеж и красота, плюс богатият жиголо, който се налива с ракия срещу влюбената в него жена, и още колко знайни и незнайни хора…“.