Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Занаятът на този хаджия беше да следи там, където ходеше да проси, коя жена или девойка с кой мъж се е забъркала и да ги изнудва. После причакваше въпросната жена или девойка на улицата, даже понякога тропаше по вратите им и с гадната си усмивчица в очите, подсилена от отвратителните му мустаци, започваше да ги моли: „Аллах да му прости на вашия любовник (например на Ахмед бей), Аллах да опази и двама ви от злото“. От тази молитва на горката жена й призляваше, а ако някоя се ядосаше и викнеше, хаджията също надигаше все повече и повече глас. Неговият специалитет беше да разграничава отлично сред клиентите си по-сприхавите и безочливите от плахите и кротките бащи и съпрузи, и най-вече онези, с които не вървеше да се шегува. Тогава какво? Най-доброто нещо, което можеше да се направи, бе да се стъпче с крака този микроб и да се размаже върху камъните на калдъръма, но естествено, нямаше как да стане. Така хаджията облагаше горките жени с данък и непрекъснато ги изнудваше до деня, когато щеше да им писне и да изкрещят: „За бога! Стига вече!“. Било спестените за чорапи или за кино пари, било тайно измъкнатите от съпруга или бащата монети, било дреболии като брошки или обеци — той ги вземаше без срам и неудобство и отгоре на всичко им отправяше молитва: „Аллах да дари с дълъг живот Ахмед или Мехмед бей, а вас, щом закриляте скитника, Аллах пък ще ви закриля от зли очи!“.

Като оставим настрана отрепки като просяка доносник за нетаксувани обяви или като хаджията, дето си пъхаше носа в тънките работи, аз отдавна гледах на другите най-добронамерено. Всеки си беше хванал пътя и крачеше по него. Излишно бе да се оплакваш, нямаше място за песимизъм. Казваш си: „Съдба!“ и караш нататък — това беше най-правилно. Както дошло, така и ще си отиде.

Само че имаше нещо, което от време на време караше закоравялото ми сърце да кърви. И това бяха децата. Без съмнение — тежеше ми споменът за Исмаил. Треската, с която ме зарази този малчуган, явно бе оставила у мен някаква болезнена жал към света на децата.

Децата! Както обясних и по-преди, по мое време любимци ставаха онези от тях, които имаха видимо осакатяване. Проснеха ли се по тротоарите като вехтошарски стоки, надупчени отсам-оттам, с гноящи рани или с отрязани крайници, състраданието, което предизвикваха, и парите, които донасяха, бяха доста.

Говореше се, че в Анадола отивали посредници и купували такива деца от семействата им, даже на някои, докато били още малки, им вадели очите или им режели някоя по-безвредна част от телата.

По мое време из големите булеварди на Истанбул не можеше много-много да попаднеш на такива. Сега на мода бяха повече спретнатите и приятните деца. Собствениците им ги обличаха в униформата на малки ученици — с чисти престилки, бродирани бели якички и лъснати обувки. Пускаха ги сред гъмжилото на такива оживени места като пристанището, гарата, казиното и ги наблюдаваха отстрани.

Едно прелестно детенце ви поднася с малката си ръчичка бонбон, опитва се с усмивка да закачи на ревера ви цветенце! Естествено, парите, които ще му дадете, са повече, отколкото парите на онова, което е хвърлено живо в помийната яма с гноящо тяло, с отрязани до коленете крака…

Тях трябва да наричаме малките принцове на нашия свят, а те не са много на брой. Другите, тоест истинските, не се срещат по оживените булеварди и по поддържаните второстепенни улици. И да ги срещнеш, преоблечени са. Знаят към кого да се прилепят, а когато ги заподозреш в просия, размахват в ръце два стари вестника и започват да викат: „Пишат за борсата!“ — изучили са какъв му е редът. Да ги хванеш, е толкова трудно, колкото с гола ръка да уловиш птичка. Понякога, когато се возеха залепени отзад на трамвая или се шмугваха сред навалицата на някоя спирка или пристанище, се случваше да сгащят някое от тях. Това обаче не беше чак толкова страшно. Чичко полицай щеше да го стисне за мекото на ухото и с рев и крясъци да го поведе. Само че докъде щеше да го води, кога и на кого да го предаде? Ако чичко полицай знаеше, щеше да му е лесно. Но и той не знаеше. След като походеха малко, виждаше на отсрещния тротоар някой приятел или амбулантен търговец на риба, спираше, търсеше по лицето на детето местенце, което да не е олигавено от сълзи и сополи… Шляпваше му два шамара и го пускаше, а за да покаже, че държавата не е спряла да работи, удряше няколко пъти с налчетата на подкованите си обувки по земята: „Пускай, пускай, дверите на Рая гледай!“. След което изтриваше в панталона мръсотията, останала по пръстите му от мекото на онова ухо, дето го стискаше допреди малко, и си тръгваше.