Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

„Хей Аллах! — си рекох. — Значи, тук били и текетата ни, и дервишите ни!“.

Много пъти по улиците се случва да чуя как разни важни, високопоставени личности ругаят на висок глас нашите: „Не те ли е срам да просиш бе, човек!?“. Тогава по устните ми плъзва весела усмивка и съвсем тихо, колкото да се чуя само аз, питам:

— А ти, господине, какво направи, за да се издигнеш дотам?

След като попълних професионалния си опит в учрежденията, излизането на улицата през лятото отново ме спасяваше от неудобствата. Ех, имало живот, бе!

Само че Истанбул не беше за нашего брата вече предишният Истанбул. Когато бях дете, просяците си живееха на воля. И те бяха своего рода търговци, също както продавачите на туршия, на халва и разни неща за гробищата. Доста от тях си имаха определено място, махала, клиенти. Както останалите търговци, и те ходеха свободно по улиците, подвикваха, пееха или редяха благословии, вършеха си занаята съвсем открито. И на никого не му минаваше през ум, че гласът на просяка ще наруши спокойствието му, както не го нарушаваше и провикването на симитчията. Особено по време на светите празници като Рамазана, като Първия месец от лунната година и като трите благословени месеца, те се стичаха от Анадола в Истанбул и устройваха ту на това, ту на онова място истински панаири на просяците.

Сакатите най-много се набиваха на очи, макар да не вършеха най-много работа: без ръце, без крака, слепи, с подути като напомпани от кой знае какви незнайни злощастия или пък изсъхнали като клони крайници, с ужасно изхвръкнали навън очи, с оголени до кокал челюсти, с издути като балон гърла, наполовина живи, наполовина мъртви, започнали вече да се разкапват; получовеци, които лазят и се гърчат по земята като прерязани от мотиката на две червеи; деца, още по-миниатюрни от ембрионите, които ни демонстрират по витрините на аптеките… И какво ли още не! Стопаните им ги строяваха в редици по калдъръма; любопитната навалица, която влизаше под купола на палатката да види биволчето с две глави или рибата с брада, се завърташе покрай тях и като заслужено право за представеното зрелище, пускаше в тенекията каквото й се откъсне от сърцето, а то беше много повече от милостинята.

Сред тях имаше и такива, които си изкарваха хляба като актьори по площадите — само с клоунада или с различни умения. Още не мога да забравя някои от тях, с които се запознах като дете. Човекът, когото наричаха Хаджиятмаз, беше брадат просяк, тоест артист, заприличал на голяма подкастрена върлина с отрязаните си до дъно ръце и крака. Повиваха го в бродирана пелена като новородено бебе и двама едри хамали, наети сигурно на заплата, го натоварваха на гръб, за да го отнесат на улицата.

През десет-петнадесет дни Хаджиятмаз се отбиваше в нашата махала и това беше толкова радостно събитие, колкото посещенията на кукловодите или на тръбача продавач на маджун. Ние, децата, няколко дни предварително събирахме пари и го чакахме да се зададе. А що се отнася до умението на Хаджиятмаз, като видеше, че сме се скупчили покрай него, с рязко движение на главата лапваше с уста края на брадата си и започваше да прави различни гримаси, при което ние се превивахме от смях.

После оставяше брадата си на мира, захапваше със зъби израстъка върху голата глава на единия от хамалите, караше горкия човечец да крещи и така предизвикваше у нас два пъти повече смях. Колко ли души със здрави тела хранеше този половин човек с тропащите като дъжд монети в окачената на врата му тенекия, на колко ли хора трупаше жълтици и оня великан, хамалинът с огромните размери, който заради парите търпеше от сутрин до вечер да му хапят цицината на главата?

След сакатите идваше ред на лудите и идиотите. Хората направо бяха влюбени в тях. Смятаха, че несвързаните им приказки идват кой знае откъде, мъчеха се да открият някакъв смисъл в тях и колкото се плашеха от недъгавите, толкова ги и обичаха. Кой знае колцина бродеха като светци по улиците на Истанбул със запалени върху главите им свещи!

После идваха на ред умниците: господата, учените, които като същински проповедници убеждаваха колко нищожен е светът заедно с всички живи твари в него, че няма начин тези живи твари да преминават в небитието, че не е възможно което и да е от тези същества да бъде пренесено от другата страна, че в замяна на това с нищо не можем да се отплатим, дори с лихвите, на дълга си към Бога; сладкогласни музиканти, работещи в сдружения на гробищни оплаквачи; в действителност — едната четвърт от жителите на Истанбул, а най-вероятно даже и малко повече…