Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Но не се задълбавах излишно, ами чисто и просто сам се утешавах: „Да, това е абсолютно неморално… Но щом сме в това учреждение, не му мисли чак толкова! Огледай се наоколо… Онзи закъснял чиновник, дето тичешком се качва по стълбището, няма ли да каже след малко на шефа си, че е изпуснал парахода или че е ходил да купи лекарства на болния си родител? Не чух ли преди малко с ушите си как някакъв познат лекар обещал на чиновника, дето си търси работа в Истанбул, да му издаде документ, че там, където живее в момента, въздухът не му се отразява добре на здравето? Добре, няма да сеем просо на дъното на морето. И Аллах да ни е на помощ!“

Едно от най-любимите ми учреждения, макар и с малко криволичещ път, беше Съдебната палата при Айя София. Помня, че редовно вървях дотам по петите на някои от служителите. По онова време сградата още не беше изгоряла. Но пламъците, които изскачаха от печките по стаите и из фоайето със зиналите с по един човешки пръст една от друга дъски, вече се подготвяха да я довършат.

В тази Съдебна палата чезнех така, сякаш се намирах в малка държава. Обикалях по коридорите, превърнати на улици заради гъмжилото от хора със стичаща се от скъсаните им крачоли кал. От разните врати в съда се извикваха с цяло гърло имена, гъмжилото се люшваше от едно място на друго, сгъстяваше се, някаква група се впускаше към адвокатите, които се промъкваха с черните си мантии между нас като някакви странни птици…

Спирах поотделно пред всяка врата, все едно съм излязъл на пиацата по Диреклерарасъ през някоя нощ от Рамазана; установявах къде е най-интересното и вълнуващо дело, влизах там и сядах сред някои тихи хорица в редицата на слушателите.

Най-различни дела за покупко-продажби; дела за кражби, мошеничества, за разводи; дела за престъпления, всяко едно от които само по себе си е отделна история… Там се изкарваха на показ кирливите ризи, много хора се разголваха пред нас докрай с всичките си уродства, недостатъци и мизерии… Да, и в дъното на почти всяка отделна история от тези дела лежаха парите. Една безконечна война, и то все заради пари — да ги измъкнеш от кесията, от гърлото на другия…

Тези обвиняеми! Колкото ми бяха интересни, толкова и ме караха да се замислям. Като слушах повечето от тях, нашите от улицата с протегнатите си отворени длани ми се струваха така невинни, честни и благородни.

Един ден се случи нещо доста странно. Стоях заедно с няколко бедняци до голямата печка във фоайето. От известно време един адвокат разговаряше в подножието на стълбището с едър, елегантно облечен мъж и възрастна жена с кожено палто. В един момент забелязах, че и тримата се обърнаха едновременно и се загледаха в мен. Защо не в нас, а точно в мен? До печката стояхме четирима, може би и петима човека. Въпреки това имах необяснимото чувство, че този, когото гледаха, бях аз и че сега, както си обърнаха главите отново на другата страна, говореха за мен. Опасенията ми се засилиха още повече, когато видях, че елегантно облеченият мъж се отдели от групата и се насочи право към нас. За да си придаде вид, че се мотае безцелно, бъркаше по джобовете си, от време на време спираше и се подрусваше силно на токовете, въртеше се в кръг и бавно-бавно се приближаваше. Сега виждах лицето му по-ясно. Имаше къдрави коси като калпак, червендалесто лице, посипано с тъмни петна неясно от какво — от бенки ли, от едра шарка ли — и леко вирнат като човката на юрдечка нос под двете му близко разположени очи. Извади от джоба си цигара и се наведе към печката да я запали. Огледа другите и ми подметна:

— Ама че е студено днес!

Сетне заряза тези напълно излишни любезности.

— И вие ли сте на дело? — попита ме и ме помоли да се дръпнем за малко встрани.

Виждах, че адвокатът и жената ни наблюдават как бавно славно вървим към стълбището.

Не щеш ли, скоро стана ясно каква им беше целта. Аллах опазвал всекиго от злото, но както си седиш, някой току те вкарвал в беда… едно комбинирано дело за търговия и побой… Ако един най-обикновен свидетел кажел истината пред почитаемия съд, правото щяло да възтържествува. Всъщност елегантният мъж ми предлагаше да лъжесвидетелствам, а заради оказаната ми чест да съдействам за доказване на истината — и определена сума пари. Не че не съм лъжесвидетелствал на дребно, особено докато работех като секретар в училище „Нур-и Ирфан“, и ако бях продължил дейността си там, щях да се специализирам в тази насока. Но днес да раздавам справедливост, без въобще да ми се налага, ми идваше в повече. Освен това знаех колко опасности крие едно лъжесвидетелстване. За какво ми е да си тровя живота? Сконфузих се, все едно че върша нещо срамно, и отказах да ме удостоят с въпросната чест. Като видя, че в мен няма хляб, изкуствената учтивост на елегантния господин моментално се изхлузи като пръстен от неприятното му лице; очите му станаха още по-зверски, а носът му — още по-вирнат.