Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Децата му поотраснали. Голямата му дъщеря се омъжила за един чиновник в съда, средната се сгодила за учител в начално училище. Големият му син бил служител в митницата, оженил се за някаква вдовица, преди още да е навършил двадесет години. Останалите ходели на училище.

— Е, значи си смъкнал от плещите си по-голямата част от теглото — забелязах аз.

Той се засмя горчиво.

— Какво съм смъкнал! Съпруга на голямата го изгониха от работа. От шест месеца и двамата са на главата ми. И със сина горе-долу е така. Изяждат си заплатата до петнадесето число на месеца, вземат си парцалите и децата и цъфват при мен… Как да ги изгоня, жал ми е за децата. Ах, само да знаеш каква сладост са внуците… Честна дума, човек ги обича много повече от децата си… Средната дъщеря чака от мен пари да се омъжи… За гърлата на другите — разноски, за дрехите им — разноски… Жената от дълго време е болна, има нещо като парализа… Безпомощна е, разтоварихме я от домакинската работа. И въпреки това роди още две деца… Нали разбираш в какво положение съм?

Стана ми тежко — седим двама завършили университета чиновници и си приказваме за парите, които вземаме за над двадесетгодишния си труд!

— Както виждаш, само с един пръст по-висока заплата ме дели от просяка! — добави той.

Едва се сдържах да не се разсмея. Горкият, нямаше и представа колко печели един просяк от моята класа.

Удари звънецът за края на работния ден. Учреждението се опразваше, но неговата работа сякаш нямаше свършване. Продължи да излиза и влиза с купища книжа в канцеларията и всеки път ме молеше:

— Почакай ме, за бога!

Възползвах се от едно от отсъствията му, казах на пазача да му предаде, че имам неотложна работа, че наскоро пак ще намина, и избягах.

Излъгах, разбира се. Талят беше единственият приятел в моя живот. Но как да си представиш приятелство между мен и държавен чиновник? При следващата ни среща щях да се почувствам задължен да му разкрия своята тайна. Така че по-добре беше да изгуби дирите ми още отсега!

Но не би! Съвсем случайно девет-десет дни по-късно той пак ме хвана, този път на улицата. Крачеше до мен и здраво ме стискаше под ръка, сякаш се страхуваше да не му избягам. На една трамвайна спирка отново намерих повод да се отърва от него, но той почти насила ме завлече под дърветата на парка Султанахмед. В притихналия вечерен мрак седнахме на една пейка. Сложи пред мен съдраната си чанта с напазаруваните за вечеря зеленчуци и рече:

— Нямам ли и аз право? Нямам ли и аз право да си открадна поне половин час?

Имаше нужда от пълен покой — затвори очи, отпусна глава назад, там, където ръката му достигаше тревата, скубеше стръкчета от нея и я помирисваше. Беше толкова изпълнен със собствената си умора и мъка, че предусещах — няма да ме разпитва за нищо. И си отдъхнах. След малко заговори, все едно на себе си:

— Нали знаеш, във всяко теке има по един глупак… Е, аз съм глупакът на учрежденията… Използвай нещастника! Но и без това във всички служби е така; всички си клатят краката — един върши каквото трябва… Вероятно си е такъв по природа, горкият, нали е започнал работа… Цялата дейност стоварват на него. Видя ме оня ден в какво състояние бях. Така е дванадесет месеца в годината. Все на мен, все на мен!

— На всичкото отгоре си завършил университет! — възкликнах аз. — Можеше да си намериш по-добра работа!

— Можех. Но постъпих като магаре. По-точно, продължих магарията, която извърших навремето. За да прогресирам, трябваше да се махна от Истанбул. Но как можех да помръдна, аз, разточителният като паша, с цялата сюрия дечурлига?

— Ти, който си толкова кадърен, и както казах, държиш в ръцете си университетска диплома с две специалности… Не си ли потърси някъде по-свястна работа?

Талят избухна в горчив смях:

— Хей, я ми погледни дрехите… Успях ли поне за ден да се измъкна от този калъп? Хората, които могат да ти дадат работа, да не би да се пукат от добронамереност? Първо те преценяват по външния вид: „С какво ли живее този човек! С петдесет или сто и петдесет, или двеста и петдесет…“. А що се отнася до мен, какво си мислиш — само войниците ли носят униформи? Повече от двадесет години униформата на „изпълнител“ не е слизала от гърба ми, превърна се в част от кожата ми… Ех, и щом ще работя някъде пак като „изпълнител“, да подлея вода на собственото си място ли?

— Добре де, твоите шефове нали виждат, че работиш от сърце и душа, не се ли сещат поне да ти увеличат заплатата?