Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Но когато се срещнахме в неговата кантора на Галата, вече облечени, нашето приятелство изведнъж се видоизмени. Това не беше вече оня проснат върху горещия камък гол мъж с изблещените очи, с мократа, остра като козя опашка брадичка и тракащите зъби. Той все пак се опита да не ме отпраща с празни ръце. Покани ме да седна и поръча чай, явно, за да се отплати за газираната напитка в банята, започна да ме напътства. Най-добре би било като инвалид от войната да отворя на подходящо място малко магазинче за тютюн. Показа ми и как — надраска молба с две препоръки до негови познати. И с това нашето приятелство приключи.

Магазин за тютюн на някой ъгъл! Търговия, от която Исмаил нямаше да се срамува, ако някой ден разбере за нея. Ето, с тази амбиция започнах да обикалям учрежденията, за да си опека работата. Но нещата, които отначало ми изглеждаха съвсем лесни, взеха да се протакат, да се разрастват и да се превръщат едва ли не в държавнически въпрос. Държаха ме пред вратите по цели часове, препращаха ме от служба в служба, от канцелария в канцелария. Губеха документите ми или правеха грешки по тях, а после ми се караха на мен. По цели дни седях по первазите на прозорците, по стъпалата на стълбищата, по дъските, с които покриват отгоре кофите за пожар. Не се ядосвах, даже ми беше забавно. Отдавна бях загубил всякаква надежда и може би тъкмо заради това продължавах да действам по въпроса. Пък и за какво ли да се ядосвам? Заради някакъв си човек, който не знаеше накъде да тръгне, като излезе от работа? Заради някакъв си човек, който от безконечни очаквания отдавна беше загубил представата си за нещото, наречено време?

Усещах, че към учрежденията ме тегли и друго…

Всички ние, които имаме някаква работа в тях, ги заливаме с нашите мъки и проблеми, разголваме се като в баня, ставаме равни един с друг. Едни се молят, други изскачат от стаите с крясъци или с рев, трети, получили каквото чакат, си тръгват с вирнати глави.

Така в едно такова учреждение попаднах на Талят. Позастарял, съсухрен още повече, леко попрегърбен, но безупречно избръснат. В снагата обаче пъргав както преди, припрян. По някое време излизаше от една врата с куп документи в ръка, влизаше в друга. На външен вид изглеждаше по-зле и отпреди. Обувките му — с протрити и разкривени подметки, черното му сако — лъснало на лактите, като че ли са го огрели лъчи… Хората обаче не познаваха господа директорите, които прекосяваха фоайето, спускаха се към него, наваляха го, целуваха му ръцете, кланяха му се доземи… Явно за мнозина не беше важно дали в дадено учреждение има, или няма голям директор, дребният чиновник като Талят беше всичко, което им трябваше. Само той можеше, когато и както пожелае, да спаси човека или да го съсипе.

Талят вече не носеше фес. Само чакаше да се отскубне от струпалите се край него хора, за да влезе в друга стая, понечваше да си го намести на главата, но като не го напипваше, набързо приглаждаше оределите си разчорлени коси. Сто на сто бях убеден, че няма да ме познае, седях си на мястото под прозореца, следях тези трескави влизания и излизания на моя стар приятел и ласкаво се усмихвах.

Но в един момент, докато пак така го гледах и се усмихвах, той неочаквано се спря и се втренчи в мен. Направи с ръка знак на някакъв човек, който му се оплакваше от нещо, да се махне. Аз вдигнах бавно глава нагоре и се загледах в тавана. Но той не се хвана, със същите припрени крачки дойде при мен и се взря в лицето ми:

— Абе, аз май ви познавам!

Очите ни се срещнаха, е, върви, че отричай после! Прегърнахме се, разцелувахме се, събрахме от пода книжата, които той от вълнение изпусна, и влязохме в кабинета му.

Там имаше много бюра, пред повечето стояха младежи. А бюрото на Талят беше най-отпред и до прозореца. Погали ме по ръцете, покани ме да седна до него и ме почерпи с ментов бонбон. Облеклото ни горе-долу беше от почти един и същи вид, затова вниманието му се насочи към счупената ми ръка и брадата ми.

Разказах му накратко за перипетиите си през годините, в които се бяхме загубили един друг, за времето, когато излязох от болницата, а за всичко останало само безмълвно махнах с ръка. Добре, че той нямаше време да ме разпитва за подробностите. Към него се приближи един посетител ли, писар ли, с книжа в ръката, чиито очи бяха започнали да се пълнят със сълзите на неподправена мъка. Талят размаха ръка така, сякаш искаше да прогони кацнала на лицето му муха, но другият упорстваше и не го оставяше на мира. Така че, когато спорът ли, въпросът ли приключи и нервите се уталожиха, той вече беше забравил какво щеше да ме пита.