Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Тате, ей там има гробище. Ще отидем ли?

Непременно трябваше да се спираме във всяко гробище — малко или голямо — и да разчитаме надписите по надгробните камъни, като си помагахме един — друг. Ако сред тях се случеше някой да му хареса, плюнчеше молива, докато му се боядисат и устните, и езикът, и най-грижливо го записваше в едно неотлъчно носено в джоба му малко тефтерче. Една от страстите на Исмаил бе да си купува евтини книги от вехтошарите. Виждах как дребните пари, които му давах в последно време, отиваха почти до последната стотинка за тези книги.

В къщата аз се настаних в задната стая, която гледаше към Златния рог. Харесваше ми вечер по тъмно да гледам морето и отсрещните скали, но на него му разрешавах да оставя лампата си да свети. Нощем се излягах на миндера и ту се взирах в нощта, ту задрямвах, а Исмаил, проснат на земята, точно както в Тамашалък, четеше ли, четеше, само от време на време пропъждаше с ръка малките нощни пеперудки от лицето си. И все пак си беше дете: по някое време, както си четеше, главата му клюмваше върху ръцете и заспиваше, без да помръдне от мястото си.

Откъде се беше взела любовта към книгите у това малко момче? Дали от училището в Намазгях, което посещава няколко години? Не е възможно. Ключът към тази мистерия трябваше да се търси в баща му. Сигурно синът на финансиста не ще да е бил случаен скитник. Това детско лице, този нос, тези очи на кошута не са ли достатъчно доказателство?

Докато Месуле баджъ дойдеше да вземе Исмаил, аз мятах отгоре му някаква завивка и се взирах в спокойното му сънено лице. Между нас зееше пропаст и в това нямаше съмнение! Нямаше как да си простим един на друг. Ако бях мошеник, един от високопоставените господа, които продават страната, Исмаил щеше да ми прости. Но на мен — такъв, какъвто съм — никога!

Последните нощи, които прекарахме заедно, ми навяха непривични тъжни мисли, повлияха и на характера ми. Най-сетне, една вечер в края на септември, аз поставих бавно сакатата си длан върху неговата книга и започнах да редя предварително подготвената в главата ми реч:

— Исмаиле, ти вече порасна! На тази възраст всичко трябва да ти е ясно. Добре чуй какво ще ти кажа… Наричаш ме тате-мате, но знаеш, че аз не съм ти нито баща, нито каквото и да е… Твоят татко е бил важен човек. Горкият, умрял е без време! Кой е бил, не мога да ти кажа. Но може би по-нататък, някой ден, когато станеш на възраст да разбираш нещата от живота много по-добре… Добре, ще кажеш — ами ти какъв си ми? Аз съм ето такова едно човеченце… Бил съм такъв, бил съм онакъв, това на теб нито слава ти носи, нито позор… Ти си поверен на мен от баща си и майка си, разбираш ли? А заедно с теб ми повериха и доста голяма сума пари. До ден-днешен ти яде от тях, тоест искам да кажа, че нито залък от моя хляб не е отишъл в твоето гърло… Дрехите, които носиш, книгите, които четеш, са все оттам. Останаха ми още много пари на ръка… Няма две мнения, че ще стигнат да завършиш образованието си. След няколко дни ще те запиша в едно училище с пансион. Ние ще си заминем от тук… Значи, искам да ти кажа, че не съвсем завинаги, но дълго време няма да ни виждаш. Надявам се да учиш, човек да станеш… Ето така, Исмаиле…

Дали момчето възприе моята реч както трябва? Може би да, може би не… Но едно е сигурно — тя отърва и двама ни от тягостното притеснение. Той нямаше повече причина да се срамува от мен. Ами аз, наистина, аз какъв му бях на това момче? Пред кого трябваше да давам сметка за своето поведение? Така или иначе, защо ми трябваше да се навирам в грижите на едно благородно дълго бащинство?

След онази нощ, когато разбра с какво се занимавам и потъна вдън земя от срам заради мен и плака, сега за първи път заставахме очи в очи. Колко много се бе променил Исмаил, откакто не се бяхме поглеждали! Челото му — още по-високо, кожата на лицето му — по-гладка и лъскава, носът, устата, скулите и челюстите — с по-добре оформени кости… Очите, все така напръскани с червени точици като роса от кръв, направо са си вече очи на млад мъж… Исмаил грееше от радост, сякаш се беше отърсил от съмненията за някоя срамна болест на плътта. Но в същото време оплакваше и раздялата си с нас. Ех, дотук щеше да е, естествено. Имаше навици, съществували толкова години, имаше нощи на болести, когато лежеше безпаметен на гърдите ми и всеки път, когато отвореше очи, виждаше моето лице…

Като го изпратих да си легне, изгасих лампата. Мъчех се да преглътна сълзите, твърдо решен да го забравя, отчаян като застарял странстващ певец, на когото са му казали направо в очите, че вече не го обичат.