Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Спогледахме се с Месуле баджъ.

— Е, ами да я видим! — рекох и свъсих вежди към нея от страх да не издрънка някоя глупост.

Къща, казвам, само че това, което ни посочи пазачът, беше изоставеното отроче на някакъв конак в избелели червени краски и веранда с фигури на животни. До този момент и през ум не ми беше минавало да търся подобно място, нито пък да се нанасям в него. Нямах такова намерение и докато прекрачвахме прага. Идеята ми беше още веднъж да погледна с очите си нещо, което да ми напомня за предишния ни конак — чак получих сърцебиене от обзелото ме желание.

Собственичката беше много живяла, много препатила вдовица на около петдесет. Кажи-речи, някогашна аристократка. Нямаше си никого в Истанбул, освен една освободена калфа, която идваше при нея два пъти седмично. Решила да даде под наем долния етаж — наричаше го селямлък — на някои добри хора, без да гледа малко ли са, или много, за да има жива душа покрай себе си. Образът ми на някогашен истанбулски господин с редингот, очила и брада, маслинено черният атлазен чаршаф на Месуле баджъ и дворцовият й финес, оживяващ с целия си чар в белите й зъби, разцъфтяващи като цвете сред бунище всеки път, щом видеше насреща си порядъчен човек; и най-вече изтънченото красиво лице на принца и безупречният му панталон от кадифе моментално грабнаха сърцето на жената.

Тя правеше някакви знаци и към пазача, и към нас, от които стана ясно колко е склерозирал мозъкът й. С чиста басмена блуза и бял шал на главата, тя ни водеше напред да ни покаже каменната площадка, килера, кухнята, която ще ползваме общо; даже, ако сме искали, можело да отключи за малкия още една стая на втория етаж.

Направо се ококори, когато Исмаил й отговори така, сякаш някой го беше подучил:

— Моля, аз ще спя с моята дадъ.

Направо разигравахме театър пред тази наивна женица. Наистина безвредна игра, докато обикаляхме стаята с изглед към улицата, каменната площадка, кухнята… Тя нямаше да продължи повече от пет-шест минути. Но когато пазачът удари с юмрук заялите изпочупени жалузи на полутъмната стая отзад, играта се преобърна. През малката градина се откриваше невероятен изглед към Златния рог, Окмейдан и склоновете на отсрещния бряг! Както мъж, който си говори тихо и кротко с някоя жена и внезапно усеща колко е влюбен в нея, така и аз с лудото си разтуптяно сърце, обърнало надолу с главата всичките ми планове, моментално реших — защо пък да не поживеем месец или два в тази къща! Веднъж в живота ти се пада подобен разкош… Женицата смяташе, че съм дошъл отнякъде пенсиониран чиновник. Нито щеше да се поинтересува за нещо повече, нито пък някой щеше да й го каже… Къща, по-евтина от една стая в хан! Ами аз не съм ли човек, който ще даде много повече от това? По едно време пазачът се приближи до мен и скрито ми прошепна:

— Може и да смъкнем с няколко гроша.

Не ме интересуваше какво казва. Наброих на една дъска парите, които жената ми поиска отначало. Е, и това не беше всичко. Нали ни даваха и някои дребни вещи. А и защо да не преспим тук още тази нощ? Пазачът намери и докара кола. Аз, Месуле баджъ и Исмаил слязохме до хотела с един файтон с гюрук и се върнахме обратно… Нали ви казвам, този ден бях пощурял да си пилея парите… Случваше се за първи път в живота ми… Месуле баджъ упорито настояваше да седи във файтона срещу нас, цялата искреше от радост, като че ли се намираше на дамско соаре с тридесет и две жени. Аз витаех в сладостен шемет. Само фалшивият принц, който не познаваше друго място за возене освен задната ос на колата, сега се беше настанил до мен като същински престолонаследник и най-спокойно и хладнокръвно опипваше с поглед всичко наоколо, сякаш цял живот беше гледал пешеходците по тротоарите само от каляска…

И така, раздялата вече ставаше неизбежна. Последните ни дни с Исмаил у дома трябваше да оставят приятни спомени. Не лишавах от нищо моя малък храненик. Според предварително подготвения план, го разходих полека-лека из целия Истанбул, чак извън крепостните стени. С удивление забелязвах, че най-много харесва джамиите. След ходенето по напечените от слънцето улици вземахме в ръце обувките си, повдигахме черните завеси на вратата и щом пристъпехме в този смълчан свят на здрач и хладина, момчето направо изпадаше в унес. Много пъти, докато аз седях заслушан как някой хафъз тихичко си нашепва Корана, той обикаляше навред притихнал, смълчан; нисичък на ръст, без ни най-малка проява на страхопочитание, разглеждаше сводовете, полилеите, влизаше и излизаше иззад решетките. А заедно с джамиите харесваше и махленските гробища. Както си крачеше тихо и кротко до мен, през две пресечки от пътя ни подушваше мириса на кипарисите, ноздрите на носа му се размърдваха като на заек и ми казваше: