Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Втората криза, която преживях в Истанбул, приключи онази вечер в парка Султанахмед. Така както някога ми беше олекнало, когато вечерта в склада със смокините се отърсих от напразните си надежди и дълбоко поех свежия въздух на улицата, по същия начин постъпих и сега. Като просех, поне нямаше кой да ме унижава и да ме привиква със звънец.

Смелостта ми се възроди. В часовете на здрача, когато се запалваха светлините, когато уморените хора с натежали като втасало тесто души се разпиляваха насам-натам, улиците ми се привиждаха като ширнали се надлъж и нашир безкрайни мои владения. Изкачвах се нагоре по Диванйолу и като театрален актьор, който добре знае защо хората държат на него, а не му остава никакъв друг трик, освен да слезе от сцената и да избяга, забавях крачка, за да подхвана отново изпитаната предишна игра.

Ето така взех решение да остана и да работя в Истанбул.

Онази година зимата настъпи рано. Непрекъснато духаше вятър, улиците станаха непроходими от дъждовете. А след тях ни затрупаха дълбоки снегове.

В такова време най-сигурният подслон за скитниците като мен бяха учрежденията. Там хората се топлеха с калорифери, покрай печките с въглища или само от дъха си. Но за тези, чиито обувки бяха подгизнали от лапавицата, всичко беше еднакво добре дошло.

Там никой не те питаше какво търсиш на това място. Всеки беше дошъл със собствените си грижи. Онези, които идваха по работа, и дори част от дребните чиновници не се различаваха много-много от мен по външния си вид и затова нямаше опасност да привлека нечие внимание. Някои, толкова затрупани с подпечатани и облепени с марки книжа, че не се виждаха дори физиономиите им, хлътваха и изплуваха от различни канцеларии, други чакаха пред вратите, трети си приказваха сами и се лутаха насам-натам, имаше и такива, които клечаха до стените или по стъпалата на стълбището и един друг си изплакваха болките…

Между тях имаше и такива, които прекаляваха с натрапването и упорстването си, затова ги пъдеха. Имаше и други, които бяха чакали с месеци и внезапно започваха да крещят и да припадат. Най-многобройни обаче бяха онези, които молеха… И то с думи, със сълзи, каквито няма да откриете у нито един от моите колеги… Изглежда, най-бързо се решаваха техните въпроси…

Много ми беше приятно да прекарвам дъждовните или мразовитите зимни дни в тези учреждения — това ми възвръщаше близостта с хората, изчезнала преди толкова много години. Влизах и аз в кръга на бедните, които сушаха край печката мокрите си обувки и панталони, грееха подпухналите си от студа и хремата лица на огъня и споделяха неволите си. Нали и аз бях един от тези, които имаха какво да разискват тук, та като ми дойдеше редът, вземах думата. Случваше се на мнозина да дам съвет или поне да ги успокоя. Ставаше ми топло и хубаво на душата, като ги видех да ме слушат най-внимателно и с уважение!

Както казах, тук всеки идваше със собствената си болка, затова в повечето случаи не се интересуваше дали на другия отсреща му се е случила някаква беда, или не. Но ако някой ме попиташе, със смутена или разсеяна усмивка измънквах нещо, което нямаше да разбере. Било то: „Болен съм, а не мога да си купя лекарството“, или някаква друга нужда, по-важна и от лекарството. Отсрещният не ги знаеше тези неща, обаче долавяше в думите ми огромно нещастие, измисляше си някаква съответстваща на богатството му история и пламваше от желание да ми помогне. Тези засрамени погледи, тези нерешителни жестове, когато слагаха ръка на сърцето, ми бяха добре познати признаци. Извръщах глава настрани, за да помогна, а в ръката ми се мушкаха доста пари, много повече в сравнение с онези, които припечелвах на улицата. Нямаше значение дали човекът е богат, или беден. Даже колкото по-беден беше, толкова по-голямо беше подаянието. Това беше въпрос, тясно свързан със степента на собственото му нещастие в този момент, а и с умението, което аз щях да проявя, за да уловя въпросния момент… Личеше си, че не обикалям учрежденията за тоя дето духа, и печалбата ми понякога беше по-голяма от това, което изкарвах на улицата. Само че методът ми на работа тук изглеждаше по-непочтен. По улиците бродех винаги мълчаливо, като сянка. Тук трябваше да говоря. Макар че думите, които каканижех, не бяха ясни по смисъл, чрез тях успявах да залъжа доста хора. Не беше ли вид мошеничество това, че се представях например за болен, който не може да си купи лекарства, колкото и да беше дребна и безвредна тази лъжа?