Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

За какво говорех? А, да… Не се срещат много-много по големите булеварди… Заместили са ги със затънтените махали, където общината и полицията не се мяркат изобщо, с опожарените терени, с големите руини, останали след медресета, казарми, крепости… Чак извън портите на града. Често пъти бродеха на групи, въоръжени с тояги, камъни и железни клинове чети. Понякога внезапно заливаха кръстовището, като взело се кой знае откъде и връхлетяло отгоре птиче ято. Обаче надушеха ли нещо подозрително, пак така, внезапно и накуп, отлитаха.

Ако искате да хванете някое от тях, след полунощ, някъде около един, когато дърво и камък се пука от студ, трябва да се поразходите и вие по големите и малките улици.

Когато видя на добре защитен от вятъра и дъжда ъгъл или под изтеглена встрани кола някаква сянка, някаква възголемичка купчина, знам — това е то, тъй като общината вече е понапреднала, слава богу, дотам, че да не оставя по улиците кучета и подобни купчини смет… Приближавам се, облягам се на бастуна, сгъвам едва-едва коленете си и клякам. Ако не е едно, а са две или три, те са се сгушили едно в друго на топка, като малки котенца в кошче… Странно, най-малките от тези, които лежат поединично, все ми приличат на малкия Исмаил.

Ами както са се свили на топка в тъмното и кашлят ли, кашлят, кое ли от тия копелета няма да прилича на другите. Когато в Тамашалък Исмаил лежеше болен и го тресеше, или когато си подготвяше уроците и заспиваше в неудобна поза, когато сумтеше, кляках до него по абсолютно същия начин. Както се навеждах над някое от тези хлапета, изтръпвах от страх да не направя невнимателно движение и да не го събудя, че току-виж, отворило изпъстрените си с червени точици Исмаилови очи…

Много пъти ми е идвало наум, особено в снежните нощи, да взема няколко от тези самотни деца, сгушени на улицата, и да ги заведа у дома. Обаче ме хващаше страх да не си навлека на главата нова беда с някой нов Исмаил. Още не съм успял да се отърся от шемета си по него.

Едва изправям скованите си от клечането колене, ставам. Какъв е този червей, дето ме е загризал отвътре? Грях ли сторих? Обаче, ако има Аллах, както казват, и — пак както казват, ако един от неговите обичаи е да търси сметка, аз си имам готов отговор: „О, Всевишни, докато стигнеш до един сакат просяк, има други врати, на които трябва да потропаш… Врати, пред които стърчат портиери с униформи на крале, врати, пред които дебнат жандарми с пушки, и още колко други, и още колко…“

Понякога, като седна да мъдрувам, току започвам да сея просо на дъното на морето с ей този проблем. Те се умножават, застрашително се умножават. Ако и занапред се множат толкова, че броят им надхвърли няколко пъти броя на децата, които ходят на детска градина в коли, шофирани от бавачки с ленени шапки, какъв ли Истанбул щеше да се изкипри пред очите ни? Но по-късно пък си мисля, че такъв ден едва ли ще настъпи, защото, ако това беше възможно, той би дошъл много отдавна. Тази паплач и се раждаше, и умираше на цели стада. Особено в подобни мразовити нощи Смъртта непрекъснато въртеше косата си. После и друго да ти кажа, господине, не е задължително тези стада да развъждат просяци.

Това са големите депа на обществото, нещо като училища на открито. В тях не израстват интелекти, не се разпалват неуправляема дързост и страсти. Силният вечно изяжда по-слабия, загниващия… Така е и в гората. Този, който убива пред очите ни скитащо дете, увисва на бесилката. В това няма никакво съмнение. Законът си е закон, справедливостта — справедливост. Но смятам, че в докладите на полицията и съда страниците за пребито или изтезавано дете са съвършено бели. Така че най-отгоре на пирамидата са оцелелите — най-умните, най-силните и най-смелите.

Виждам с усмивка как те на цели ята нахълтват ненадейно в някакъв бостан, как прескачат зида на овощна градина и се катерят по дърветата; как с някаква приспособена въдица и прикрепена на върха й рибарска кука улавят пране от балконите. В тези училища не се изучава играта на комар със зарове и карти, няма обучение как да се хвърлят ножове и какви ли не още подобни неща. Изключение правят само приказките, основани на морала, милосърдието и предаността към големите общества, въздействието от които понякога продължава чак до смъртния одър…

Детенце, заспало в дъждовна нощ с отпусната на прага глава. Ако издам звук, то ще се събуди и ще ме погледне с очите на Исмаил, така ми се струва! Никога няма да съм сигурен, че след две години и половина закопчаният с белезници крадец, когото ще срещна на улицата, или красивият убиец с шилото, чиято снимка ще видя във вестника, с който съм си увил сиренето, няма да е тъкмо то! Толкова бързо растат горкичките!