Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

В интерес на истината обаче, все пак основната причина не беше тази. Уж на шега Месуле баджъ ми беше тропнала на главата един същински малък бей. Исмаил имаше три вида облекла и ботинки с железни носове. И други още такива вещи. С две думи — дворцово цветенце насред бунището. Заради него със заделените от покупките пари Месуле беше докарала от железарията и една строшена ютия. Даже беше намислила костюм на паша да му спретне по случай Байряма, но аз, естествено, категорично й забраних. Сама си беше направила ново йелдирме. Сутрин хващаше детето за ръка и заедно с чантата и съдинката за храна го водеше на училище в Намазгях. А това дете се оказа огън момче. Работеше невероятно, много повече, отколкото му позволяваха силите. Така че за две години прескочи два класа и мина в четвърти. Това значеше, че неминуемо на главата ми щеше да кацне и прогимназията.

Всичко продължаваше да си върви като по мед и масло, докато, не щеш ли, една вечер, като се прибрах, заварих къщата направо като след погребение. Месуле баджъ се държеше за главата, намръщена колкото щеш. Лицето на момчето — подуто от плач като ужилено от пчела…

Разбра се защо. Тя беше навикнала Исмаил да й казва на нея „дадъ“, а на мен — „бей баба“. При това, за да се изфука пред учителите и знатните семейства, пълнеше съдинките му за храна с ястия и сладкиши, а това силно подразнило другите… И като изрекъл той думите „бей баба“, децата съвсем основателно го попитали: „Как се чувства твоят бей баба — просякът?“. При което баджъ се скарала на учителя и кой знае какви му ги е наговорила, защото той просто я хванал за ръката и я изхвърлил на улицата.

Аллах ми е свидетел, че дори и един ден не съм минавал през този квартал Намазгях, макар че ми беше на път. Какво ли още научаваха децата в училище извън уроците? Първо, и аз нахоках баджъ. Сетне, разгневен, се скарах на момчето, което ревеше: „Повече няма да стъпя в училище!“, изпратих го да си ляга още докато подсмърчаше, и викнах подире му:

— Виж го ти, палячото! Излюпил се от яйцето, а не си харесал черупката!

Викнах, обаче и аз се размислих. Като всяко дете, и Исмаил си поплакваше често-често. Но този път никак не ми хареса. Плачеше, а не ме поглеждаше, сякаш някъде в далечината виждаше нещо и го затваряше в себе си. Защо беше нужно да се спотайва? Лошото възпитание на Месуле баджъ беше посяло семето на високомерието у този малчуган. Това, което наблюдавах, бяха избуялите му филизи. Ех, да върви по дяволите!

Ако се надявах, че човек може да бъде променен чрез възпитание, щях да положа всички усилия да изтръгна това чувство от корен. Но си знаех, че да се захващаш с такива семенца, е излишно натоварване. Отначало ще се престори, че е изчезнало, но след време пак ще си навири носа, и то със съвсем неочаквана проява. Особено като си напълни търбуха и като се образова още повече!

Същата нощ сън не ме хващаше, мятах се в леглото от едната страна на другата. Дали едва сега беше научило истината това момче? Макар да ми се струваше невъзможно, в същото време не беше и далече от ума. Защото в Тамашалък половината от жителите живееха от просия, всеки знаеше какво прави другият, но никой не се заяждаше с никого. Изглежда, от време на време се сключваше по някое и друго строго пазено в тайна споразумение. Доста често се чуваха думи като „подаяние по време на Рамазана“, „дарение“, „раздаване по погребения“, но никога не се казваше, че в името на Аллах се дават пари и на просяк. Значи нямаше вероятност някой в Тамашалък да е обяснил на Исмаил от какво живеем ние. Или пък той си е знаел, но докато другите не са му го натрили на носа, не го е осмислял достатъчно ясно.

Близко до ума е и трета възможност — че е пораснал на години и е натрупал повече знания. В един момент си представих, че ще го накарам да седне срещу мен и ще му обясня откровено всичко от игла до конец. Ще му приведа примери от книгите, които е чел — как някога синовете на Якуб хвърлили брат си Юсуф в кладенеца, а след време отишли да просят хляб от него, как най-богатият от пророците — пророк Еюб, в настъпилите трудни за него времена протегнал длан към един непознат за милостиня. Но какъв щеше да е ефектът от всичко това върху човека, обзет веднъж завинаги от господарски амбиции?

Когато тялото ме заболя от непрекъснатото мятане насам-натам, а главата ми пламна, изведнъж започнах да халюцинирам. Пред очите ми се появи — виждах го съвсем ясно — дядо Гани, който преди няколко дни загуби дъщеря си, дочух плача му, така, както плачеше на връщане от погребението й.