Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Новаците и неопитните в тази професия смятат, че просията се върши с молби и хленч. Колегите, пък и просяците от по-висшите кръгове на обществото, които съзнават какво огромно въздействие може да окаже мълчание като моето, са твърде малко. Това е истината: хората изпитват удоволствие да се ровят в чуждия живот. Смятат, че са достатъчно хитри, за да открият мъката или позора, които искате да запазите в тайна. Това е всичко. Аз си хващах клиентите само с едното свенливо мълчание. Постъпвах също като момичетата, които, за да предизвикат мъжете да тръгнат по петите им, на улицата се правят, че ги отбягват, или пък се изчервяват от срам. И в просията е също както в любовта, единият бяга, другият го гони.

Най-благодатното време за мен са не толкова нощните, колкото онези мрачни и мъгляви вечерни часове, в които хората са обзети от непонятна меланхолия, когато мнозина от тях се връщат капнали от умора у дома и когато пак мнозина от тях не знаят накъде да тръгнат, а стъпките им натежават от отчаяние. Сред постоянните ми клиенти бяха минувачите, които свикнаха с мен, така както се свиква със сутрешния вестник, както и онези, които изпадаха в паника, ако не забележеха силуета ми край стените. Спомням си, че веднъж един мъж на средна възраст, който от станция Тилкилик вероятно се прибираше у дома в Борнова, изпусна последния вечерен влак, само и само да ми подаде четиридесетте си парички 34.

Някога е имало особен вид просяци, наричали са ги „търпеливите бедняци“. Дори името им е толкова аскетично и скромно — търпелив бедняк!

Нашият баща много обичаше тези хора в износени джубета и саръци 35, които сякаш се опитваха да потулят нищетата си и от чиито уста никога не се чуваше жалба или молба. Появяваха се сред нас като някакви полусветци. Със своето мълчание тези търпеливи бедняци постигаха това, което не можеха да направят и най-опасните и нагли просяци, цапнати в устата, нито дори прокажените с щръкналите сред разкапаните им меса кокали. Казват, че в някои страни просяците имали крале. Не вярвам много-много на това. Просяците на краля — да! Но крал на просяците!?

Все пак, ако нашите някогашни просяци са имали крал, те неминуемо са щели да го изберат измежду тези търпеливи бедняци. Защото те се ползваха с безкрайно уважение сред народа. Но да се върнем в наше време, най-вече след като джубетата и саръците бяха забранени — сега има нов претендент за празния престол на изцяло оттеглилия се търпелив бедняк — и това е голтакът, бивш чиновник с вехти дрехи, охлузени обувки и смачкан каскет. И то в най-мистериозната роля на новия просяк: да се представя за мълчалив, срамежлив и удавен в тежка мъка човек.

Няколко години успявах да поддържам дома си добре, събрах и доста пари. Като позабогатях, се замислих дали да не си купя малка къща в Деирмендагъ и изцяло да се пренеса. Но куп причини ме призоваха и ме завлякоха отново в Истанбул. Сега ще ви разкажа.

Измир вече беше освободен, но цареше ужасна криза. Броят на конкурентите в нашата сфера непрекъснато се увеличаваше. Виждах как дрехите на разни господа с фесове, даже и на духовници със саръци, от ден на ден ставаха все по-дрипави, как сновяха нагоре-надолу по калдъръмите, хванати гърло за гърло. Дълго стояха дълбоко умислени пред витрините на ресторантите, пред дюкяните за кебапчета, а когато отминаваха, си приказваха сами. Гордостта им сега беше нащрек. Ако някой им се притечеше на помощ, непременно го отпращаха, можеше дори и да налетят на бой. Но въобще не трябваше и да се съмняваме докъде щяха да ги доведат тези ръце, износените и пожълтели от пот под мишниците дрехи, измачканата на шията и усукана като въже вратовръзка, избръснатото и издължено лице, тези разговори сами със себе си и безцелното им бродене без посока, в обувки със зинали подметки. С изписания по лицата им смут и срам, те изглеждаха по-нуждаещи се от нас. Страх ме хвана, че ще подлудят милозливите, че те ще тръгнат към тях на опашка, така както тълпи от клиенти преследват появилите се отскоро по улиците нови момичета. А най-вече, когато започна да става опасно да се разхождаш навън от къщи със сарък, бъдещето на професията ми се стори съвсем мрачно.

Имаше и друга причина, която ме накара да се преселя. Покрай мен, нали минавах за богаташ, взеха да се навъртат разни съмнителни хора. Тъй като просяците не можеха да влизат и излизат от банките току-така лесно, те заравяха парите си тук-там. Научих, че някакви скитници принудили с хитрост Месуле баджъ, че даже и Исмаил, да си развържат езиците. И като започна напоследък едно копаене на разни места покрай къщата ни, аз съвсем се подплаших.